Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Както летяхме, изведнъж съгледахме трима ловци, които вървяха през гората. Те бяха със ски, водеха вързани кучета и имаха ножове на пояса, но пушки не носеха. Снегът беше хванал твърда ледена кора и те не следваха лъкатушните горски пътеки, а вървяха направо, като че ли знаеха добре къде ще намерят онова, което търсят.
Ние летяхме високо и виждахме ясно цялата гора. Като забелязахме ловците, поискахме да разберем какъв дивеч гонят. Почнахме да летим напред-назад и да се заглеждаме между дърветата. В един гъсталак видяхме нещо, което приличаше на големи, обрасли с мъх камъни. Но това не можеше да бъде камъни, защото по тях нямаше сняг.
Спуснахме се бързо надолу и кацнахме в гъсталака. Тогава трите камъка се размърдаха. Бяха един елен и две кошути; те лежаха в мрака на гората, Като кацнахме, еленът, стана и дойде при нас. Това беше най-голямото и най-красиво животно, което сме виждали. Но като видя, че са го събудили някакви си диви гъски, той пак легна.
„Не, старче, недей ляга да спиш! — казах му аз. — Бягайте, колкото ви държат краката! Има ловци в гората и те вървят право към вашето леговище.“
„Благодаря, бабко — отвърна еленът и изглеждаше като че ли ще заспи още докато говори, — но ние знаем, че по това време на годината ловът на елени е забранен. Ловците сигурно са излезли на лов за лисици.“
„Гората е пълна с лисичи следи, но ловците не ги и поглеждат. Повярвай ми! Те знаят, че сте тук и идват да ви нападнат. Не носят пушки, само копия и ножове, защото не смеят да стрелят по това време.“
Еленът продължи да си лежи спокойно, но кошутите се разтревожиха.
„Гъските сигурно имат право“ — казаха те и почнаха да се надигат.
„Не се тревожете — рече им еленът. — Тук, в леговището, няма да дойдат никакви ловци. Бъдете сигурни.“
Нямаше какво да правим и ние пак отлетяхме. Но продължихме да кръжим над това място, за да видим какво ще стане с елените.
Едва се бяхме издигнали и видяхме, че еленът излиза от гъсталака. Той се огледа и тръгна право към ловците, като стъпваше по сухите клони, тъй че се чуваше силно прашене. Като стигна до едно голямо голо тресавище, той се спря; тук нищо не го прикриваше.
Еленът стоя там, докато ловците се показаха на края на гората. Тогава побягна към противоположна на леговището посока. Ловците пуснаха кучетата и се втурнаха, след него.
Еленът беше прилепил глава на гърба си и тичаше много бързо.
Снегът отхвърчаше така, като че ли около него имаше вихрушка. И, кучетата, и ловците изостанаха далеч назад. Тогава той пак се спря, като че ли за да ги дочака, и когато отново се показаха, той отново хукна да бяга. Разбрахме, че иска да подмами ловците далеч от леговището, където спяха кошутите. Той беше много храбър, излагаше се на опасност, за да запази близките си. Ние не искахме да си отидем, преди да видим как ще свърши това.
Ловът продължи така няколко часа. Чудехме се защо ловците се трепят да преследват елена, като нямат, пушки. Те едва ли можеха да си въобразяват, че ще успеят да изморят бегач като, него.
Но после забелязахме, че той вече не тича така бързо. Мъчеше се да стъпва по-внимателно. А когато измъкваше краката си от снега, по него оставаха кървави следи.
Тогава разбрахме защо ловците са толкова търпеливи. Те разчитаха на снега. Еленът беше тежък и при всяка стъпка затъваше до дъното на преспите. А твърдата ледена кора нараняваше краката му. Тя ожулваше козината и смъкваше кожата и при всяка крачка той изпитваше силни болки.
Ловците и кучетата бяха по-леки, можеха да ходят върху ледената кора и затова продължаваха да го преследват. Той още бягаше, но стъпките му ставаха все по-несигурни и започваше да се препъва. Освен това силно се задъхваше. Не бяха само болките, дълбокият сняг също го уморяваше.
Най-сетне той загуби търпение и спря, за да дочака кучетата и ловците и да се пребори с тях. Докато чакаше, той погледна нагоре и като ни видя, извика:
„Почакайте, гъски, докато всичко се свърши! И когато следният път минете над Колморден, потърсете кучето Кар и му кажете, че неговият приятел Сивушко е умрял геройски!“
При тези думи старото куче стана и се приближи до Ака.
— Сивушко живя геройски — каза то. — Той ме познава. Знае, че и аз съм храбро куче и ще съм доволен, задето е умрял като герой. Разкажи ми сега как…
То вирна опашка и вдигна глава, за да вземе горда стойка, но пак легна.
— Кар! Кар! — чу се глас откъм гората. Старото куче побърза да стане.
— Вика ме господарят — каза то — и аз трябва да го последвам. Преди малко видях, че напълни пушката и сега ние двамата ще отидем в гората за последен път. Благодаря ви, диви гъски. Сега знам всичко и мога да посрещна доволен смъртта.