Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Точно на пътя му се изпречи голям стръмен камък и то почна да се катери по него. „Тук смокът едва ли ще успее да се изкачи“ — помисли си момчето, но като се обърна, видя, че змията се опитва да го последва и там.
На върха на каменния блок имаше друг камък, почти кръгъл и голям колкото човешка глава. Той се крепеше само на единия си тесен ръб. Просто чудно, че не беше паднал. Когато змията се приближи, момчето скочи зад кръглия камък и силно го блъсна. Той се търколи надолу право към змията, събори я на земята и й смачка главата.
„Хубава работа свърши тоя камък — рече си момчето и въздъхна облекчено, като видя как змията трепна няколко пъти и замря. — Това беше най-голямата опасност, която срещам, откакто сме тръгнали.“
Едва беше дошло на себе си, когато чу отгоре плясък на криле и видя как една птица кацна до змията. По големина и форма тя приличаше на гарван, но беше облечена с красиви черни, блестящи като метал пера. Момчето се скри предпазливо в една вдлъбнатина в камъка. То още помнеше как го бяха отвлекли гарваните и предпочиташе да не се показва много-много.
Черната птица закрачи около трупа на змията, като от време на време я обръщаше с човката си. После плесна с криле и извика с креслив, пронизителен глас:
— Няма никакво съмнение, Безпомощния е мъртъв.
Птицата още веднъж заобиколи змията, после се спря и дълбоко се замисли, като се чешеше с крак по врата.
— Не може да има втора такава голяма змия в гората — каза тя. — Сигурно е той.
След това вдигна човка, за да я забие в трупа на змията, но изведнъж спря.
— Не ставай глупак, Батаки — каза тя. — Как ще изядеш змията, преди да си извикал Кар? Ако той не се увери сам, никога няма да повярва, че Безпомощния е мъртъв.
Нилс се мъчеше да стои тихо, но птицата, която се разхождаше и говореше тържествено, беше толкова смешна, че той се разсмя.
Птицата го чу и с един скок се намери на камъка. Момчето бързо излезе и тръгна към нея.
— Ти не си ли гарванът Батаки, който е добър приятел с Ака от Кебнекайзе? — попита то.
Птицата го разгледа внимателно и кимна три пъти.
— А ти да не си оня, дето лети с дивите гъски и се нарича Палечко?
— Точно така е — потвърди момчето.
— Добре, че те срещнах. Може би ти знаеш кой е убил този смок?
— Уби го камъкът, който търколих към него — каза момчето и разказа цялата случка.
— Много храбро си постъпил, макар че си толкова мъничък — похвали го гарванът. — Аз имам наблизо един приятел, който много ще се зарадва, че змията е убита и затова искам да ти се отплатя.
— Кажи ми тогава защо толкова се зарадва на смъртта на смока? — попита момчето.
— О — отвърна гарванът, — това е дълга история. Няма да имащ търпение да я изслушаш.
Но момчето настоя и гарванът му разказа цялата история за Кар, Сивушко и Безпомощния. Когато свърши, момчето стоя известно време замислено.
— благодаря ти — каза то. — След като чух тази история, като че им по-добре разбирам гората. Останало ли е още нещо от Мирната гора — По-голямата част е унищожена — отговори Батаки. — Дърветата изглеждат така, сякаш над тях е минал пожар. Трябва да ги изсекат и ще минат много години, докато гората стане това, което беше.
— Тая змия е заслужавала да умре — каза момчето. — Не ми е ясно само как е могла да прати болест между гъсениците.
— Може би е знаела, че те страдат от такива болести — отговори Батаки.
— Може и да е така, но аз мисля, че тя е била умно животно.
Момчето замълча. Гарванът не го слушаше, а стоеше с наведена глава и наострени уши.
— Чуваш ли? — копита той. — Кар е наблизо. Колко ще е доволен, като види, че Безпомощния е мъртъв.
Момчето обърка глава по посока на шума.
— Разговаря с дивите гъски — каза то.
— Да, домъкнал се е до брега, за да научи новини за Сивушко. Момчето и гарванът скочиха от камъка и забързаха към брега.
Гъските бяха излезли от водата и разговаряха с едно старо куче, толкова немощно, като че ли всеки момент щеше да падне мъртво.
— Ето го и Кар — каза Батаки на момчето. — Нека първо чуе какво ще му кажат дивите гъски. После ще му съобщим, че смокът е мъртъв.
Ака разказваше на Кар:
— Това беше миналата година, при пролетното ни пътуване. Бяхме тръгнали една сутрин от Силян в Даларна с Юкси и Какси и летяхме над големите гори на границата между Даларна к Хелзингланд. Под нас се простираха само чернозелените борови гори. Между дърветата снегът беше още дълбок, реките бяха замръзнали, само тук-там се чернееше вода и на някои места край бреговете снегът се беше стопил. Не виждахме почти никакви села или чифлици, само сиви овчарски хижи, изоставени през зимата. Тук-там се виждаха тесни криволичещи пътеки, по които хората бяха смъквали трупи. Край реките имаше големи купища такива трупи.