Сребърни реки

По лицето на Моркай се разля усмивка.

— Два пъти вече ми задават същия въпрос, но нито веднъж не ме принудиха да му отговоря!

Пламъците отново се разгоряха и призракът на Червения изчезна.

— Вечните блата — обади си Ентрери. — Това обяснява закъснението им.

Сидни разсеяно кимна, ала умът й бе зает с други неща.

— Нито веднъж не ме принудиха — повтори тя прощалните думи на Моркай.

Тревожни въпроси не й даваха мира. Защо Дендибар бе изчакал цяла седмица, преди да изпрати Моркай при нея? И защо не бе успял да накара призрака да му разкрие къде се намира елфът сега? Сидни знаеше колко опасно бе призоваването на духове, знаеше и колко бързо изцежда то силите на призоваващия магьосник. Напоследък Дендибар трябва да бе викал духа на Моркай най-малко три пъти — веднъж, когато елфът и приятелите му влязоха в Лускан и поне два пъти, откакто тя и останалите бяха тръгнали на път. Нима Дендибар бе толкова обсебен от кристалния отломък, че бе забравил всякаква предпазливост? Сидни усещаше, че властта на господаря й над духа на Моркай бе отслабнала значително и можеше само да се надява, че занапред Дендибар ще бъде по-предпазлив, когато призовава призрака на Червения, поне докато не си възвърне силите.

— Могат да минат седмици преди да дойдат! — изплю се Ентрери. — Ако изобщо някога дойдат.

— Може и да си прав — съгласи се Сидни. — Кой знае дали не са срещнали смъртта си в блатата.

— И ако наистина са?

Младата жена не се поколеба дори за миг:

— Тогава ще ги последваме в блатата.

Изпитателният поглед на Ентрери я задържа няколко секунди във властта си.

— Голяма трябва да е наградата, която преследваш!

— Поела съм това задължение и няма да подведа господаря си! — остро отвърна тя. — Бок ще ги открие, дори и да лежат на дъното на най-дълбокото тресавище!

— Нямаме много време, трябва да решим какво ще правим — каза убиецът, а злите му очи се впиха в Кати-Бри. — Започнах да се уморявам да я следя да не избяга.

— И аз й нямам никакво доверие — съгласи се Сидни. — Макар че наистина може да ни бъде от огромна полза, когато се срещнем с джуджето. Ще изчакаме още три дни. След това тръгваме към Несме. Ако се наложи, ще влезем и във Вечните блата.

Ентрери с нежелание кимна в знак на съгласие с този план. После се обърна към Кати-Бри:

— Чу ли? — просъска той. — Остават ти още три дни живот, освен ако приятелите ти не пристигнат. Ако труповете им гният някъде из блатата, ти вече не си ни нужна.

През цялото време, докато Сидни и убиецът говореха, Кати-Бри седеше на леглото с безизразно лице, твърдо решена да не позволи на Ентрери да се възползва от слабостта… или силата й. Защото тя твърдо вярваше, че приятелите й не са мъртви. Воини като Бруенор Бойния чук и Дризт До’Урден не можеха да свършат като храна за гнусните твари в някое никому неизвестно мочурище. И никога не би повярвала, че Уолфгар е мъртъв, ако нямаше неоспорими доказателства за това. Ето защо, въпреки думите на магьосницата и убиеца, Кати-Бри твърдо вярваше, че приятелите й са живи и знаеше, че заради тях трябва да запази безизразната си маска. Освен това усещаше, че постепенно започва да надделява в своята лична битка — сковаващият ужас, който Ентрери всяваше в нея, отслабваше с всеки изминал ден. Когато настанеше мигът, тя щеше да е готова да действа. Сега й оставаше единствено да не позволи на Сидни и Ентрери да го разберат.