Сребърни реки

— Добре трябва да са се защитавали от алчността на външния свят — отбеляза Дризт.

— Ала гибелта им дошла от самите мини — рече Алустриел. — Незнайно зло, което може би все още дебне там!

Дризт кимна.

— И въпреки това все още искаш да отидеш?

— Не се интересувам от богатствата, макар че, ако наистина са така прекрасни, както Бруенор ги описва, бих се радвал да видя красотата им. Ала желанието на Бруенор да открие земите на дедите си е огромно, това е неговото приключение и няма да бъда достоен да се нарека негов приятел, ако не направя всичко по силите си, за да му помогна.

— Надали някой би могъл да те нарече „недостоен“, Дризт До’Урден! — рече Алустриел.

После извади малка стъкленица от дрехите си и му я подаде:

— Вземи я.

— Какво е това?

— Отвара на спомена — обясни тя. — Дай я на джуджето, когато сметнеш, че търсенето ви наближава своя край. Ала внимавай! Отварата е много силна. Известно време Бруенор ще бъде не само в настоящето, но ще броди из спомените си за отдавна отминалите дни.

— А това — добави тя и извади една малка кесийка, — е за всички вас. Лекарство за рани и хляб, който влива нови сили във вените на морните пътешественици.

— Задължени сме ти — рече Дризт.

— Нищожна отплата са те, сравнени с жестоката несправедливост, която понесохте заради мен.

— Ала загрижеността на онази, която ни ги даде, сама по себе си е безценен дар — отвърна Дризт и се вгледа в очите й. — Ти ми даде нова надежда, Сребърна лейди, и ми припомни, че онези, които следват пътя на съвестта, рано или късно биват богато възнаградени… със съкровище, хилядократно по-прекрасно от дрънкулките, които често попадат в ръцете на онези, които най-малко ги заслужават.

— Така е — съгласи се Алустриел. — И още много такива съкровища те чакат занапред, благородни скиталецо! Ала нощта напредна, а ти се нуждаеш от почивка. Спи спокойно, тази нощ има кой да бди над вас. На добър час, Дризт До’Урден, и дано пътят ти те отведе там, накъдето си тръгнал!

И като махна с ръка, тя потъна в звездната нощ, оставяйки Дризт да се чуди дали цялата среща не бе просто сън. В този миг нежният ветрец довя прощалните й думи:

— На добър час, Дризт До’Урден! Не се оставяй на отчаянието и знай, че безстрашието и доблестта ти не са останали незабелязани!

Дризт остана на мястото си още дълго време. После се наведе и откъсна едно полско цвете от брега на реката. Докато си играеше с нежното растение, се зачуди дали някога ще срещне лейди Алустриел в по-подходящо време и какво ли би станало тогава.

После хвърли цветето в реката.

— Да става каквото ще — решително каза той, а погледът му се отправи към лагера, където спяха най-близките му приятели. — Нямам нужда от блянове, които да засенчват огромното богатство, което вече притежавам.

И като си пое дълбоко въздух, Дризт прогони и последните останки от самосъжалението си.