Сребърни реки

Дризт се вгледа още по-внимателно в нея, макар че поведението и красотата й не оставяха никакво съмнение, че наистина бе тази, за която се представя.

— Ти ме познаваш? — попита той.

— Мнозина вече знаят за Търсачите на Сребърните зали, както ви нарече Харкъл Харпъл. Едно джудже, тръгнало да търси древния дом на предците си, не е нещо необичайно за Царствата, ала когато с него потегли и Елф на мрака, двамата не могат да не привлекат вниманието на всички, които срещнат по пътя си.

И като преглътна с мъка, сякаш нещо й тежеше, тя се вгледа в лавандуловите му очи.

— Аз бях тази, която нареди да не те допуснат в града.

— Защо тогава сама идваш при мен? — попита Дризт, по-скоро заинтригуван, отколкото разгневен — някак си не можеше да свърже болезнения отказ, който го бе наранил така дълбоко, с жената, която стоеше пред него сега.

Справедливостта и добротата на лейди Алустриел бяха добре известни из земите на Севера, макар че след срещата си със стражите, Дризт бе започнал да се чуди каква част от онова, което се говореше за нея, бе истина. Ала сега, когато я видя да стои пред него без да се срамува и да крие искреното си съчувствие не можеше да не повярва на всичко, което бе чул.

— Почувствах, че трябва да ти обясня — отвърна тя.

— Не си длъжна да оправдаваш решенията си пред мен.

— Напротив! — каза Алустриел. — Колкото заради теб, толкова и заради мен самата и моя град. Отказът те нарани повече, отколкото искаш да си признаеш.

Прекрасната господарка на Сребърния град направи още една крачка към него.

— Той нарани и мен — меко каза тя.

— Тогава защо го направи? — гневът на Дризт най-сетне пропука спокойната му маска. — Ако си чувала за мен, не може да не знаеш, че не съм заплаха за жителите на града ти!

Хладната й длан докосна лицето му.

— Заради мнението на другите — обясни тя. — Напоследък из земите на Севера се случват неща, които правят мнението на другите за града ми жизненоважно… понякога дори по-важно и от справедливостта. И ти стана тяхна жертва.

— Твърде често съм служил за изкупителна жертва — горчиво отвърна Дризт.

— Знам — прошепна Алустриел. — Научихме какво се е разиграло пред портите на Несме… нещо, което се е превърнало в твоя съдба тук, на повърхността.

— Научих се да го очаквам — студено рече Дризт.

— Но не и тук! Не го очакваше от Сребърния град… и бе напълно прав.

Съчувствието й го трогна. Гневът му отшумя и той зачака обяснението й, сигурен, че само нещо наистина важно би могло да я накара да извърши подобно нещо.

— Тук стават неща, които нямат нищо общо с теб и не би трябвало да имат — започна тя. — Заплахи за война и тайни съюзничества, слухове и безпочвени подозрения, които биха изглеждали нелепи в очите на всеки разумен човек. Не мога да кажа, че обичам търговците кой знае колко, макар че винаги съм им позволявала да минават свободно през Сребърния град. Те се боят от нещата, в които ние вярваме и ги смятат за заплаха за начина, по който са устроени техните общества… и навярно с основание. Те са наистина могъщи и биха се радвали, ако Сребърният град споделяше поне част от техните виждания. Ала стига съм говорила за това. Както казах, всички тези неща нямат нищо общо с теб. Единственото, за което те моля, е да ме разбереш. Като господарка на своя град понякога се оказвам изправена пред труден избор — и тогава ми се налага да избера доброто на хората си, дори и ако със своите действия се налага да навредя на някой отделен човек.