Сребърни реки

Когато малко по-късно отново потеглиха на път, четиримата приятели изглеждаха много повече като пътешественици, току-що тръгнали на ново приключение, отколкото като морни пътници. Вървяха на запад покрай водите на Раувин и си подсвиркваха безгрижно. От време на време си разменяха по някоя весела дума. Въпреки големите опасности, от които се бяха измъквали на косъм, не само бяха останали почти невредими, но и напреднаха доста по пътя към заветната си цел. Топлото лятно слънце ги сгряваше, струваше им се, че трябва само да се протегнат, за да се сдобият с всички парченца от мозайката, наречена Митрал Хол.

И дори не подозираха, че единствената мисъл в съзнанието на онзи, чиито очи ги следяха в този момент, бе да ги погуби.

От възвишенията, които се издигаха на север от Раувин, чудовището надуши Елфа на мрака. Воден от силата на заклинанието, с което Дендибар го бе изпратил да търси елфа, в далечината под себе си Бок видя четиримата приятели, които отиваха на запад. Без да се поколебае и за миг, той се подчини на нарежданията, които бе получил в Лускан, и тръгна да търси Сидни.

Някакъв камък лежеше на пътя му и той го захвърли настрани, по-нататък пред него се изпречи скален къс, който бе прекалено голям, за да го премести и той се покатери по него — безмозъчното същество не разбираше колко по-лесно би му било просто да ги заобиколи. Пътят му водеше право напред и той нямаше да се отклони от него дори на милиметър.

— Доста е големичък този приятел! — засмя се един от стражите край Раувин, когато Бок се запъти към техния пост.

Ала още докато говореше разбра, че ги грози опасност — това съвсем не бе обикновен пътник!

Мъжът извади оръжието си и се втурна безстрашно срещу чудовището, следван плътно от другаря си.

Ала в съзнанието на чудовището имаше една-едничка мисъл — да достигне целта си на всяка цена — и той не обърна никакво внимание на техните предупреждения.

— Спри! — за последен път се разнесе заповедническият глас на часовоя, преди Бок да измине последните метри, които ги деляха.

Чудовището нямаше чувства, затова и не изпита гняв, когато двамата стражи го нападнаха. Само че те бяха застанали на пътя му и без да се замисли, той замахна. Оръжията им се оказаха безполезни срещу страховитата мощ на огромните му ръце и двамата мъже полетяха във въздуха. Без да спира и за миг, чудовището продължи към реката и изчезна под буйните й води.

Пазачите на портата срещу реката видяха какво се случи с другарите им и вдигнаха тревога. Сребърните рицари затвориха огромните крила на портата и ги залостиха. После се обърнаха към реката и зачакаха появата на чудовището изпод водите й.

Бок продължаваше да върви право напред, газейки тинята, която покриваше дъното на реката. Дори могъщото течение не можеше да го отклони от пътя му. Рицарите, които пазеха портата, с изумление видяха как малко по-късно чудовището отново се показа на повърхността, точно пред крепостните стени, ала успяха да запазят самообладание и с мрачно изражение и голи оръжия в ръка, зачакаха приближаването му.