Юмрукът на Бога

— Лекар ли си?

— Да, господин сержант. Работя в болницата.

— Къде.

— На пътя за Джара.

— Къде отиваш?

— В болницата „Амири“ в Дасман.

Очевидно сержантът бе доста простоват и в неговото подреждане на ценностите лекарят стоеше високо като образование и обществено положение. Той изръмжа и отиде към задната врата на колата.

— Отваряй! — нареди той.

Мартин извади от джоба на своя диш-даш няколко малки месингови ключета. Сандъците бяха големи, предназначени за багаж и имаха по две месингови ключалки.

— Знаете ли, че сандъците са хладилни? — попита небрежно Мартин, докато опипваше ключовете.

— Хладилни ли? — Сержантът остана озадачен от думата.

— Да, господин сержант. Вътре е студено. Щамовете се държат непрекъснато при ниска температура. По този начин те със сигурност не са активни. Боя се, че ако отворя, въздухът ще се стопли и те изведнъж ще се активизират. Ще направите добре да отстъпите назад.

При думите „отстъпите назад“ сержантът се намръщи и свали оръжието от рамото си, насочвайки го към Мартин, защото започна да подозира, че в сандъците има някакви оръжия.

— Какво искаш да кажеш? — озъби се той. Мартин се усмихна, за да се извини.

— Съжалявам, но не мога да го предотвратя. Микроорганизмите ще изскочат във въздуха около нас.

— Микроорганизми ли, какви микроорганизми? — Сержантът беше объркан и ядосан колкото на своето невежество, толкова и на държането на лекаря.

— Казах ли ви къде работя? — попита кротко последният.

— Да, в болницата.

— Точно така. В изолационното отделение. Тези сандъци са пълни с проби от вариола и холера за анализ.

Този път сержантът наистина отскочи повече от половин метър. Белезите по лицето му не бяха случайни — като дете той за малко не бе умрял от едра шарка.

— Махай тези неща оттук, дяволите да те вземат.

Мартин се извини още веднъж, затвори задната врата, пъхна се зад кормилото и потегли. Час по-късно го въведоха в склада за риба на пристанището Шуайх, където предаде товара си на Абу Фуад.