Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Лорд Робърт си пое дъх. После успя да се усмихне.
— Госпожице-момче, аз съм мъртъв — каза той простичко. — Би трябвало да ме оплачеш, а сетне да ме забравиш. Слава на Бога, че не загуби нищо от познанството си с мен. Настаних те като фаворит в двора на печелившата страна. Направих ти услуга, мое малко момиче. Радвам се, че го сторих.
— Милорд — прошепнах настойчиво. — Не можете да умрете. Вашият възпитател и аз погледнахме в огледалото и видяхме съдбата ви. Нямаше съмнение, пътят ви не може да свърши тук. Той каза, че ще умрете спокойно в леглото си, и че ви очаква голяма любов, любовта на една кралица.
За миг той се намръщи, когато чу думите, после въздъхна леко като човек, изкушен от лъжлива надежда.
— Преди няколко дни щях да те умолявам да ми кажеш още. Но сега е твърде късно. Стражът ще дойде. Трябва да си вървиш. Чуй следното. Освобождавам те от верността ти към мен и към моята кауза. Работата ти при мен е приключена. Можеш да припечелиш добре в двора, а после да се омъжиш за своя годеник. Можеш наистина да бъдеш шут на кралицата и да ме забравиш.
Пристъпих малко по-близо.
— Милорд, никога няма да мога да ви забравя.
Лорд Робърт се усмихна:
— Благодаря ти за това, и ще се радвам, ако се помолиш за мен в часа на смъртта ми. За разлика от повечето си сънародници всъщност нямам претенции какви ще са тези молитви. И знам, че ще бъдат изречени от сърце, а твоето сърце е любящо.
— Да отнеса ли някакво съобщение от вас? — попитах нетърпеливо. — На мистър Дий? Или на лейди Елизабет?
Той поклати глава:
— Никакви съобщения. Всичко свърши. Мисля, че много скоро ще видя всичките си приятели на небето. Или пък не, зависи кой от нас е прав за естеството на Бог.
— Не може да умрете — изплаках, изпълнена с болка.
— Не мисля, че ще ми оставят голям избор — каза той.
Едва можех да понеса горчивината в гласа му.
— Лорд Робърт — прошепнах. — Нищо ли не мога да направя за вас? Съвсем нищо?
— Можеш — каза той. — Виж дали можеш да убедиш кралицата да помилва Джейн и Елизабет. Джейн — защото е невинна за всичко, а Елизабет — защото е жена, която трябва да живее. Жена като нея не е родена да умре млада. Ако знам, че мога да ти поверя това поръчение и че може да успееш, ще мога да умра спокойно.
— А за вас? — попитах.
Лорд Робърт отново сложи ръка под брадичката ми, наведе тъмнокосата си глава и ме целуна нежно по устните.
— За мен — нищо — каза той тихо. — С мен е свършено. А тази целувка, госпожице-момче, скъпи мой малък васал, тази целувка беше последната, която някога ще ти дам. Това беше сбогуване.
Той се извърна от мен, обърна се към прозореца и извика на стража да отключи вратата. Не ми оставаше нищо друго, освен да го оставя в онази студена стая, загледан в тъмнината, в очакване на вестта, че ешафодът му е построен, че палачът чака, и че животът му е приключил.
Върнах се в двора замаяна и мълчалива и четири пъти на ден, когато ходехме на литургия, падах на колене и искрено се молех онзи Бог, който беше спасил Мери, да спаси и милорд Робърт.
Обзелата ме измъчена потиснатост устройваше кралицата. Не живеехме като победоносен двор в победоносен град. Дворът висеше на косъма на собствената си нерешителност, поболял се от тревога. Всеки ден, след литургия и закуска, кралица Мери се разхождаше край реката, заровила студените си ръце дълбоко в маншона си, вървеше забързано заради студения вятър, който развяваше полите й напред. Вървях зад нея, плътно загърната в черното си наметало, със сгушено в яката лице. Радвах се на плътните тесни панталони от облеклото ми на шут и на топлия си жакет. Не бих се обличала като жена в тези зимни дни дори заради всички испански принцове в империята.
Знаех, че е разтревожена, и затова си мълчах. Вървях на две крачки след нея, защото знаех, че й допада утехата да чува стъпките на спътник по замръзналия чакъл зад себе си. Беше прекарала сама толкова много години, беше предприемала толкова много самотни разходки, че й се нравеше мисълта някой да споделя бденията й.
Вятърът, който духаше откъм реката, беше твърде студен, за да се разхожда дълго, дори с дебело наметало и кожена яка на врата. Тя се обърна рязко и аз едва не се блъснах в нея, докато вървях с усилие напред, свела глава.
— Простете, ваше величество — казах, като се наведох в лек поклон и се дръпнах от пътя й.
— Можеш да вървиш до мен — каза тя.
Тръгнах редом с нея. Не казвах нищо, а чаках тя да заговори. Тя мълча, докато стигнахме до малката градинска врата, която стражът отвори широко пред нея. Вътре чакаше камериерка, за да поеме наметалото й и да й подаде чифт сухи обувки. Аз преметнах наметалото през ръката си и затропах по тръстиките на пода, за да стопля краката си.