Освободена любов

да го вижда. Нямаше спасение от случващото се в главата й. Тя… го

желаеше.

— Дявол да го вземе — измърмори.

— Какво има?

— Нищо — беше такава лъжкиня.

— Лъжкиня.

Страхотно, това също го знаеше.

— Не искам да се чувствам по този начин. Ясно ли е?

Настъпи дълга пауза.

— Как се чувстваш, Джейн? — тя не каза нищо и той изрече

полугласно: — Не ти харесва, че ме желаеш, нали? Защото съм извратен

ли?

— Да.

Думата се изстреля от устата й, въпреки че не беше чистата истина.

Ако трябваше да е честна пред себе си, проблемът беше по-сериозен.

Винаги се беше гордяла с интелигентността си. Разум вместо емоции и

решения, вземани на базата на логиката, бяха принципи, които никога не

я предаваха. И ето че сега желаеше нещо, от което инстинктите й

подсказваха да бяга надалече.

Когато тишината между тях продължи, тя свали ръце от лицето си и

погледна към вратата. Той не стоеше изправен в рамката, но тя чувстваше, че не е далече. Наведе се напред и го зърна. Облегнат на стената, той бе

вперил поглед към сините постелки, сякаш наблюдаваше морето.

— Съжалявам — каза тя. — Не исках да прозвучи така.

— Искаше. Но няма проблем. Аз съм това, което съм — облечената в

ръкавица ръка потрепна и тя имаше усещането, че не беше съзнателно.

— Истината е… — той повдигна едната си вежда, когато тя заговори, въпреки че не гледаше към нея. — Истината е, че чувството за

самосъхранение е нещо добро и именно то трябва да диктува реакциите

ми.

— А не го ли прави?

— Не… винаги. С теб невинаги.

Устните му помръднаха леко.

— Тогава за първи път в живота си се радвам, че съм различен.

— Страх ме е.

Той мигом стана сериозен. Очите му с цвят на диамант срещнаха

нейните.

— Не се страхувай. Няма да те нараня. И няма да допусна никой друг

да го направи.

За част от секундата защитата й падна.

— Обещаваш ли? — попита го задавено.

Той положи облечената си в ръкавица ръка върху сърцето, което тя

беше оперирала, и произнесе поредица от красиви думи, които тя не

разбра. После ги преведе.

— Кълна се в честта си и в кръвта, течаща във вените ми.

Тя отмести поглед от него и за съжаление той попадна върху редица

нунджако, провесени на стената, готови да нанесат смъртоносни

поражения.

— Никога не съм била така уплашена в живота си.

— Съжалявам, Джейн. Съжалявам за всичко това. И ще те пусна да си

вървиш. Всъщност, свободна си да си тръгнеш, когато пожелаеш. Само

кажи и ще те отведа в дома ти.

Тя погледна обратно към него и се взря в лицето му. Около козята му

брадичка беше набола брада и покриваше челюстта и скулите му. Това го

правеше да изглежда още по-зловещ. С тези татуировки край окото и с

този гигантски ръст, ако се сблъскаше с него на улицата, би изпаднала в

ужас дори без да знае, че е вампир.

И въпреки това му се доверяваше да я защити.

Чувствата й реални ли бяха? Или беше напълно завладяна от

стокхолмския синдром?