Освободена любов

Джон стана от стола и приглади взетите назаем дрехи.

Искам да останеш и да си прекараш добре.

— Дойдохме заедно и ще си тръгнем заедно.

Джон погледна разгневено към приятеля си.

Само защото Зи ти е поръчал да си ми бавачка.

За първи път, откакто го познаваше, лицето на Блей придоби каменно

изражение.

— Майната ти. Бих го направил при всички случаи. И държа да

отбележа, че ако местата ни бяха разменени, ти би постъпил по абсолютно

същия начин. Нямам никакво съмнение. Приятели сме. Подкрепяме се.

Точка по въпроса. Престани с тези глупости.

На Джон му се прииска да изрита стола, на който бе седял. И за малко

да го направи.

Вместо това използва ръцете си, за да изпише: По дяволите.

Блей извади блекберито си и набра.

— Ще кажа на Куин, че ще се върна за него, когато пожелае.

Джон зачака и набързо си представи какво прави Куин на някое

сумрачно и не съвсем закътано място с едната или с двете блондинки.

Поне той си прекарваше добре.

— Куин? С Джон ще тръгваме. Не, всичко е наред. Имахме кратка

среща с охраната… Не е нужно… Не, всичко е наред. Наистина. Куин, не

е нужно да спираш… Ало? — Блей се втренчи в телефона си. — Ще ни

чака на входа.

Двамата напуснаха малката стая и си запроправяха път сред тълпата

изпотени посетители. Джон бе завладян от клаустрофобия. Сякаш беше

погребан жив и дишаше пепел.

Когато най-сетне се добраха до вратата, Куин стоеше от лявата

страна, опрян на черната стена. Косата му беше разрошена, ризата му

висеше отзад, устните му бяха червени и подути, а отблизо миришеше на

парфюм. Или по-точно — на два различни парфюма.

— Добре ли си? — обърна се той към Джон.

Джон не отговори. Не можеше да понесе, че беше съсипал вечерта на

всички. Продължи към вратата и изведнъж отново почувства онова

странно повикване.

Спря с ръце, опрени на бравата, и се озърна през рамо. Шефката на

охраната стоеше и го наблюдаваше със суров поглед. Отново беше скрита

в сенките, място, което вероятно предпочиташе.

И той подозираше, че винаги извлича полза от тази своя позиция.

Тялото му се напрегна от глава до пети и му се прииска да стовари

юмрука си върху стената, върху входната врата, върху нечия горна устна.

Но знаеше, че това няма да му донесе удовлетворението, за което

копнееше. Съмняваше се, че притежава достатъчно сила в тялото си, та да

пробие дори спортните страници на вестник.

Осъзнаването на това го вбеси още повече.

Обърна й гръб и излезе в студената нощ. Когато Блей и Куин тръгнаха

редом с него, той изписа с ръце:

Ще се разходя за малко. Ако искате, елате с мен, но не се опитвайте

да ме разубедите. Няма начин да се кача в колата и да се прибера точно

сега. Разбрахте ли ме?

Приятелите му кимнаха и го оставиха да води, като се движеха на

около метър зад него. Очевидно разбираха, че е на косъм да си изпусне

нервите и има нужда от пространство.

Тръгнаха по Десета улица и той ги чу да разговарят тихо. Шепнеха си