Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
привлякла вниманието на Донован и с всички сили се опитвах
да блокирам атаките му, без да го убия.
– Дмитрий! – изкрещях. – Помогни ми!
Не можех да видя какво прави Дмитрий, но след няколко
секунди беше до мен. С див рев се нахвърли върху Донован
с насочен кол и го събори на земята. Аз изпуснах въздишка
на облекчение и се отместих, за да му помогна да го удържим
притиснат към бетона. Тогава видях как Дмитрий насочва
кола си към сърцето на Донован.
– Не! – Хвърлих се на земята, като едновременно се опит-
206
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
вах да задържа стригоя и да избутам ръката на Дмитрий. – Той
ни е нужен! Не го убивай!
От изражението на лицето на Дмитрий не беше ясно дали
въобще ме е чул. Смъртта гледаше през очите му. Искаше да
убие Донован. Желанието за мъст внезапно бе взело връх.
С едната си ръка се опитвах да държа Донован, а с другата
цапардосах Дмитрий през лицето, като се целех в страната,
която не бях ударила преди няколко нощи. Не мисля, че изоб-
що почувства болката, заслепен от изгарящия гняв, подклаж-
дан от адреналина, но ударът привлече вниманието му.
– Не го убивай! – повторих.
Командата достигна съзнанието му. Но за съжаление схват-
ката помежду ни предостави на Донован възможност да мане-
врира. Той почти се изплъзна от хватката ни, но тогава двамата
с Дмитрий като един се хвърлихме да го задържим. Ситуацията
ми напомни за онзи случай, когато разпитвах стригоя в Русия.
Тогава беше нужна цяла група дампири, за да не го изпуснем,
но Дмитрий сякаш притежаваше свръхестествена сила.
– Когато разпитвахме един стригой, ние използвахме...
Думите ми секнаха, когато Дмитрий реши да приложи
собствен метод на разпит. Улови стригоя за раменете и го раз-
търси силно, като в същото време удряше главата му в бетона.
– Къде е Соня Карп? – изрева Дмитрий.
– Не зная... – започна Донован, но Дмитрий нямаше търпе-
ние за подобни увъртания.
– Къде е тя? Зная, че я познаваш!
– Аз...
– Къде е тя?
Видях върху лицето на Донован нещо, което досега не бях
виждала върху ничие друго лице на стригой: страх. Мислех,
че това е чувство, което на тях просто не им е познато. Или,
ако го изпитваха, то това беше само в битките, които водеха
помежду си. Не биха се принизили дотам, че да ги е страх от
някакви си низши дампири.
Но, да, Донован се страхуваше от Дмитрий. И за да бъда
честна, аз също.
Онези зловещи очи с червени пръстени около зеници-
те бяха разширени – разширени, отчаяни и ужасени. Когато
207
р и ш е л м и й д
Донован избъбри следващите думи, нещо ми подсказа, че са
истина. Страхът не му позволяваше да излъже. Беше твърде
шокиран и неподготвен за всичко това.
– Париж – изхъхри той. – Тя е в Париж!
– Господи! – възкликнах. – Не можем да отидем в Париж.
Донован поклати глава (доколкото можеше, тъй като
Дмитрий продължаваше да го разтърсва).
– Това е малък град на един час път оттук. Там има малко
езеро. Почти няма други обитатели. Синя къща.
Смътно упътване. Нуждаехме се от повече.
– Имаш ли ад...
Дмитрий очевидно не споделяше моето желание за по-под-
робна информация. Преди да довърша изречението си, колът
му се стрелна напред... и се заби в сърцето на Донован. Стриго-
ят нададе ужасяващ, смразяващ кръвта крясък, който заглъхна,
когато смъртта го настигна. Аз потреперих. Колко време щеше
да мине, докато някой, чул цялата врява, извика полиция?
Дмитрий измъкна кола си и след това отново го заби в тру-
па на Донован. И отново. За няколко секунди се вцепених.
Само стоях и се взирах, втрещена от изумление и ужас. Сетне
сграбчих ръката на Дмитрий и започнах да го разтърсвам, ма-
кар да имах чувството, че с по-голям успех бих могла да раз-
търся сградата зад мен.
– Той е мъртъв, Дмитрий! Мъртъв е! Престани! Моля те!
По лицето на Дмитрий беше изписано онова ужасяващо
изражение – ярост, сега примесена със сянка на отчаяние. От-
чаяние, което му нашепваше, че ако заличи Донован, може би
ще успее да заличи и всичко лошо, което е имал в живота си.
Не знаех какво да правя. Трябваше да изчезнем оттук.
Трябваше да извикаме Сидни, за да унищожи труповете. Ми-
нутите се нижеха, а аз само повтарях:
– Той е мъртъв! Да вървим. Моля те. Мъртъв е.