Последна саможертва

то не подхождаше особено на естествения тен на кожата ѝ,

но ние наплескахме достатъчно, за да скрием златната лилия

на бузата ѝ. Освен това Сидни вчеса косата си така, че почти

закриваше бузата ѝ. Доволни от постигнатото, поехме към ле-

говището на Донован.

Наистина се намираше в западналата част на града. На

няколко пресечки от студиото за татуировки видяхме нещо,

което приличаше на нощен клуб, но като цяло районът изгле-

ждаше пуст. Но това не ме заблуди. Не беше от местата, в

които някой би искал да се разхожда сам през нощта. Сякаш

крещеше „крадци“. Или по-лошо.

Огледахме наоколо, докато Дмитрий откри място, подхо-

дящо за целта ни. Беше глуха алея, две сгради по-надолу от

студиото. От едната страна имаше телена ограда, а от друга-

та – ниска тухлена постройка. Дмитрий инструктира Сидни

как да доведе стригоя при нас. Тя го слушаше внимателно и

кимаше, но аз виждах страха в очите ѝ.

– Трябва да изглеждаш, сякаш си изпълнена с благогове-

ние – наставляваше я Дмитрий. – Хората, които служат на

стригоите, ги обожават. Нетърпеливи са да им угодят. Тъй

като постоянно се движат в компанията на стригои, не са тол-

кова ужасени или притеснени. Разбира се, все пак малко се

страхуват, но не колкото теб в момента.

Тя преглътна.

– Не зависи от мен.

 203 

р и ш е л м и й д

Прониза ме остро чувство на вина заради нея. Сидни твър-

до вярваше, че всички вампири са дяволски изчадия, а сега я

изпращахме в гнездото на най-лошите, подлагайки я на огро-

мен риск. Знаех също, че тя бе виждала само един жив стри-

гой и въпреки инструктажа на Дмитрий, когато види няколко,

това ще бъде голям шок за нея. Ако се вцепени пред Донован,

всичко щеше да пропадне. Прегърнах я импулсивно и тя, из-

ненадващо, не се отдръпна.

– Можеш да се справиш – уверих я. – Ти си силна, а и те се

страхуват от Дмитрий. Всичко ще е наред, нали?

След няколко дълбоки вдишвания Сидни кимна. Казахме

ѝ още няколко окуражаващи думи, след което тя зави покрай

ъгъла на сградата, закрачи надолу по улицата и изчезна от по-

гледите ни. Извърнах се към Дмитрий.

– Може би току-що я изпратихме на смърт.

Лицето му беше мрачно.

– Зная... но сега не можем да направим нищо повече. По-

добре заеми позиция.

С негова помощ се изкачих на покрива на по-ниската сгра-

да. Нямаше нищо интимно в начина, по който ме вдигна, но

както винаги, когато ме докосваше, през мен сякаш премина

електрически ток. Изпитах и познатото усещане колко добре

работехме заедно. След като заех позиция, Дмитрий се насо-

чи към противоположната страна на сградата, която Сидни бе

заобиколила. Притаи се зад ъгъла. Не оставаше нищо друго,

освен да чакаме.

Беше мъчително, но не защото ни очакваше битка. Не спи-

рах да мисля за Сидни, в какво я бяхме въвлекли. Моята рабо-