Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
– Един от нас ще се опита да е близо до теб през цялото
време.
– Защо? – сепна се Лиса.
– Защото знаем, че там някъде има някой, който не се стра-
хува да убие, за да постигне целта си – заяви Таша. Кимна към
Еди и майка ми. – Тези двамата и Михаил наистина са един-
ствените пазители, на които можем да се доверим.
– Сигурна ли си? – Ейб я стрелна многозначително. – Из-
ненадан съм, че не си привлякла на борда и специалния си
„приятел“ пазител.
– Какъв специален приятел? – наежи се Кристиан.
За мое изумление Таша се изчерви.
– Просто един познат.
– Който те следва навсякъде с очи като на влюбено кутре –
продължи Ейб. – Как му беше името? Еван?
– Етан – поправи го тя.
Майка ми, която изглеждаше раздразнена от подобен аб-
сурден разговор, тутакси го прекрати – което стана съвсем
навреме, защото Кристиан имаше вид на някой, който едва се
сдържа да не зададе поне няколко въпроса.
– Остави я на мира – предупреди тя Ейб. – Нямаме време
за това. Етан е добро момче, но колкото по-малко хора знаят
за това, толкова по-добре. Тъй като Михаил непрекъснато е
ангажиран, двамата с Еди ще се погрижим за сигурността ѝ.
Бях съгласна с всичко, което току-що бе казала, но извед-
200
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
нъж ме осени мисълта, че за да се привлече майка ми в група-
та на заговорниците, някой – вероятно Ейб – я бе информирал
за цялата незаконна дейност, развила се напоследък.
Или той е бил много убедителен, или тя много ме обичаше.
Макар и неохотно, трябваше да призная, че навярно и двете са
истина. Когато мороите пребивават в кралския двор, пазите-
лите им не бяха длъжни да ги придружават навсякъде, което
означаваше, че майка ми навярно бе свободна от задължени-
ята си, докато лорд Шелски беше в двореца. Еди все още ня-
маше назначение, което също му позволяваше да разполага с
времето си.
Лиса понечи да каже нещо, когато рязко раздрусване в мо-
ята действителност ме изтръгна от съзнанието ѝ.
– Съжалявам – рече Сидни. Внезапно удряне на спирач-
ките бе причината за разтърсването. – Този кретен ме засече.
Вината не беше на Сидни, но прекъсването ме раздразни и
едва се сдържах да не ѝ се развикам. Поех дълбоко дъх и си
напомних, че просто усещам страничните ефекти на духа и
че не бива да им се поддавам и да се държа неразумно. Както
винаги, чувството щеше да избледнее, но въпреки това част
от мен знаеше, че не мога вечно да продължавам да изсмук-
вам мрака от Лиса. Нямаше винаги да съм в състояние да го
контролирам.
След като се върнах в собственото си съзнание, вперих по-
глед през прозореца, за да огледам новия пейзаж. Вече не бя-
хме заобиколени от планини. Бяхме навлезли в покрайнините
на някакъв град и макар че трафикът не беше оживен (все още
бе средата на човешката нощ), по шосето определено имаше
повече коли, отколкото бяхме виждали през последните дни.
– Къде се намираме? – попитах.
– В покрайнините на Лексингтън – отвърна Сидни. Отби
към най-близката бензиностанция, за да зареди и за да можем
да въведем в джипиес устройството адреса на Донован, който
се намираше на около осем километра от мястото, където бя-
хме спрели.
– От това, което чух, не е най-добрата част на града – рече
Дмитрий. – Донован има студио за татуировки, което е отворе-
но само през нощта. Двойка стригои работи с него. Клиентите
201
р и ш е л м и й д
им са купонджии, пияни хлапета... все хора, които могат лесно
да изчезнат. От този тип, който стригоите най-много обичат.
– Струва ми се, че полицията би трябвало да забележи, че
всеки път, когато някой отива да си направи татуировка, из-
чезва – изтъкнах аз.
Дмитрий се засмя горчиво.
– Ами, „забавното“ е, че те не убиват всеки, който отиде в
студиото им. Наистина правят татуировки на някои от тях и
ги оставят да си отидат. Занимават се и с разпространение на
наркотици.
Погледнах го с любопитство, а в този момент Сидни се
върна в колата.
– Ти определено знаеш доста.
– Работата ми беше да зная много, а и стригоите трябва
да имат сигурно убежище. Всъщност веднъж съм се срещал с
Донован, но научих повечето от информатора. Просто досега
не знаех къде точно работи.
– Добре, значи разполагаме с информация за него. И какво
ще правим с нея?
– Ще го примамим да излезе от бърлогата си. Ще изпратим