Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
научила нещо, то беше, че воинските инстинкти на Дмитрий
все още са нащрек. Ако му кажех, че усещам опасност, той
мигом щеше да откликне, независимо какви терзания разкъс-
ваха душата му. Но аз не исках да става така. Не исках той да
си тръгне отчаян. Исках да си тръгне оттук, приближил се с
210
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
една стъпка към мъжа, който знаех, че може да бъде. Исках да
се отърве поне от един кошмар.
Но това бе отвъд възможностите ми. Аз не съм терапевт.
Канех се да му кажа, че трябва да изчезваме оттук, да събудя
бойните му рефлекси, когато той внезапно заговори. Гласът
му бе едва доловим шепот.
– Косата ти.
– Какво? – За секунда си помислих, че се е подпалила или
нещо такова. Докоснах един кичур. Не, всичко беше наред,
като изключим, че бе в пълен безпорядък. Бях я стегнала ви-
соко на главата си, за да не би стригоите да ме уловят за нея, докато се бием, както бе направила Анджелина. Но сега голя-
ма част от нея се бе разпиляла.
– Косата ти – повтори Дмитрий. Очите му бяха широко от-
ворени, почти пълни с благоговение. – Косата ти е красива.
Дълбоко се съмнявах, особено в сегашното ѝ състояние.
Разбира се, имайки предвид, че се намирахме в тъмна алея,
пълна с трупове, изборът му беше доста ограничен.
– Виждаш ли? Ти не си един от тях. Стригоите не забеляз-
ват красотата. Само смъртта. А ти откри нещо красиво. Едно
нещо, което е красиво.
Колебливо, нервно той прокара пръсти през кичура, който
бях докоснала преди малко.
– Но дали е достатъчно?
– Засега, да. – Целунах го по челото и му помогнах да ста-
не. – Засега е достатъчно.
211
Г л а в а 1 6
Като се има предвид, че беше съвсем обичайно за Сид-
ни да унищожава трупове, беше донякъде изненадва-
що да я видя толкова шокирана от появата ни след бит-
ката. Може би за нея мъртвите стригои бяха само предмети.
Двамата с Дмитрий бяхме живи същества и наистина бяхме в
доста окаяно състояние.
– Надявам се да не ми изцапате колата – заяви тя, след като
се отървахме от труповете и отново бяхме на път. Мисля, че
това беше най-добрият ѝ опит да се пошегува в усилието си да
прикрие смущението си от скъсаните ни и окървавени дрехи.
– В Париж ли отиваме? – обърнах се към Дмитрий.
– Париж? – възкликна Сидни.
– Не още – отвърна Дмитрий и се облегна назад. Отново си
бе възвърнал увереността на опитен пазител. Всички следи от
емоционалния срив от преди малко бяха изчезнали. Толкова
малко... и в същото време толкова значимо. И много лично.
В момента той просто изглеждаше уморен. – По-добре да по-
чакаме да се съмне. Трябваше да се срещнем с Донован през
нощта, но ако Соня има къща, тя навярно е там през цялото
време. За нас е по-безопасно да пътуваме през деня.
– Откъде сте сигурни, че не е излъгал? – попита Сидни.
Караше без определена посока, искаше само час по-скоро да
напуснем района, преди някой от обитателите да докладва за
писъци и шумове от сбиване.
Припомних си ужаса върху лицето на Донован и потръпнах.
212
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Не мисля, че лъжеше.
Сидни не зададе повече въпроси, освен за посоката, в коя-
то да кара. Дмитрий предложи да спрем в някой хотел, където
да се измием и починем преди утрешната задача. За щастие,
Лексингтън предлагаше много повече възможности, отколкото
последния град, в който бяхме. Не търсехме лукс, но големият
и модерен хотел, който избрахме, беше част от известна вери-
га, чист и със стил. Сидни ни регистрира и ни вкара вътре през
страничната врата, за да не изплашим някой гост, буден по това
време на нощта.
Бяха ни дали стая с две двойни легла. Никой не беше казал
нищо, но мисля, че предпочитахме да сме заедно след срещата
със стригоите. Дмитрий беше в много по-лошо състояние от
мен, затова го оставих пръв да вземе душ.
– Справи се страхотно – казах на Сидни, докато го чакахме
да излезе от банята. Седях на пода (който беше много по-чист
от пода в последната ни стая), за да не развалям леглото. – На-
истина беше много смело от твоя страна.
Тя ми се усмихна накриво.
– Типично. Теб те пребиха и едва не те убиха, а хвалиш мен.
– Хей, аз правя това постоянно. Но да отидеш там сама...
ами, това е много яко. А и не съм чак толкова пребита.
Омаловажавах раните си, така както Дмитрий би направил,