Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Тоя свят тук ми е чужд и далечен, аз чувах също и диви зверове да вият; а тоз, който би могъл да ми даде закрила, той изчезна.
Аз дирих последния благочестив човек, един светец и пустинник, едничкия, който в своята гора не е чул още нищо от онова, що знае цял свят днес.
— Какво знае цял свят днес? — попита Заратустра. — Да не би това, че не е жив вече старият бог, в когото цял свят някога вярваше?
— Ти го каза — отвърна старецът нажален. — И аз служих на тоя стар бог до последния му час.
Но сега не служа, нямам господар, и при все това не съм свободен, ни един час вече не съм весел, само в спомените. Затова възлязох аз на тия планини, за да отпразнувам най-сетне пак един празник, както прилича на един стар папа и черковен отец: че знай, аз съм последният папа! — един празник на благочестиви възпоминания и богослужения.
Но ето, вече мъртъв е той сам, най-благочестивият човек, оня светец в гората, който постоянно славеше своя бог с песни и мърморене.
Самия него не намерих вече, когато намерих хижата му — но два вълка в нея виеха за неговата смърт, че него всички животни обичаха. И аз избягах.
Напусто ли дойдох аз в тия гори и планини? И сърцето ми реши да подиря някой друг, най-благочестивия от онези, които не вярват в Бога — да подиря Заратустра!
Тъй рече старецът и погледна с остър поглед тогова, който стоеше пред него: но Заратустра улови ръката на стария папа и дълго я гледа възхитен.
— Виж, светейши — каза той след това, — каква хубава и дълга ръка! Това е ръка на такъв, който винаги е благославял само. Но сега тя държи яко оногова, когото ти дириш, мене, Заратустра.
Аз съм безбожният Заратустра, който казва: „Кой е по-безбожен от мен, за да се възрадвам на неговото наставление?“ Тъй рече Заратустра и прониза с погледа си мислите и помислите на стария папа. Най-сетне почна тоя:
Който най-вече го е обичал и имал, той го е изгубил най-вече от всички:
— виж, не съм ли аз от нас двама ни сега по-безбожният? Но кой би се възрадвал на това!
— Докрай ли му служи ти — попита Заратустра замислено след дълбоко мълчание, — ти знаеш как той умря? Истина ли е, дето казват, че състраданието го е задушило.
— Като видя как човекът виси на кръста, и не можа да понесе любовта към човека да се превърне в негов ад и най-сетне в негова смърт?
Но старият папа не отговори, а погледна плахо настрана с болезнен и мрачен вид.
— Остави го — рече Заратустра след дълъг размисъл, като все още гледаше право в очите стареца.
— Остави го, той изчезна. И макар да е за твоя чест, че говориш само добро за тоя мъртвец, все пак ти знаеш тъй добре, както и аз, кой беше той; и по какви чудни пътища вървеше.
— Казано между три очи — рече весело старият папа (той беше сляп с едното око), — в Божиите работи аз съм по-добре посветен от самия Заратустра — и смея да съм.
Моята любов му е служила дълги години, моята воля вървя във всичко по неговата воля. А добрият слуга знае всичко и много неща дори, които господарят му сам от себе си крие.
Той беше един скритен бог, пълен с тайнственост. При сина си дори идваше той не инак освен по околни пътища. На вратата на неговата вяра стои прелюбодеяние.
Който го слави като бог на любовта, няма доста високо мнение за самата любов. Не искаше ли тоя бог да бъде и съдия? Но любовта на любещия стои над всяка награда и възмездие.
Когато бе млад, тоя бог от възтока, той бе жесток и отмъстителен и си създаде ад, за да развлича своите любимци. Но най-сетне той остаря и омекна, и угни, и стана милостив, по-приличен на дядо, отколкото на баща, а най-приличен на олюляваща се стара баба.
И седеше той, посърнал, в къта зад печката, оплакваше се от своите немощни нозе, уморен от света, с уморена воля и се задуши един ден от своето преголямо състрадание.
— Ти, стари папа — рече тук Заратустра, — видя ли ти това с очи? Може и тъй да е станало: тъй и инак дори. Когато боговете умират, умират те все по разни начини.
Но добре! Тъй или инак, тъй и тъй — той изчезна! Той беше противен и на живите, и на очите ми, по-лошо от това аз не бих желал да кажа за него.
Аз обичам всичко, що гледа ясно и право говори. Но той — ти знаеш това, ти, стари богослужителю, той беше донейде от твоя род, имаше нещо свещеническо — него можеха разно да тълкуват.
Той беше също и неясен. Как ни се сърдеше, тоя гневоизвержител, задето го разбирахме зле! Но защо не говореше той по-чисто?