Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
И ако за това бяха виновни нашите уши, защо ни даде той уши, които чуват зле? Ако имаше кал в нашите уши — добре! Но кой я тури там?
Много неща не съумя да стори тоя грънчер, който не се е изучил, както трябва! Но че той си отмъщава на своите грънци и създания, задето не съумя да ги направи, както трябва — това беше грях срещу добрия вкус.
И в благочестието има добър вкус: той рече най-сетне: „Поврага такъв бог! По-добре никакъв бог, по-добре със собствен юмрук да си твориш съдбата, по-добре безумец да бъдеш, по-добре сам да бъдеш бог!“
— Що чувам аз! — рече тук старият папа, наострил уши. — О, Заратустра, ти си по-благочестив, отколкото сам мислиш, с една такава невяра! Някой бог в теб те е наставил на това безбожие. Не е ли твое благочестие само, което не те оставя да вярваш в един бог? И твоята преголяма честност ще те отведе още и отвъд всяко добро и зло!
Виж, какво ти остана още спастрено? Ти имаш очи и ръка, и уста, те са предопределени отвека за благославяне. Не се благославя само с ръка. Близо до теб, макар ти да искаш да бъдеш най-безбожният, сещам аз тайнствено молитвено благовоние от много благославяния: мен ми става приятно и ме боли при това.
Нека бъда твой гост, о, Заратустра, една-единствена нощ! Нийде на земята сега не ще ми бъде тъй добре, както при теб!
— Амин! Нека бъде тъй! — рече Заратустра с голямо учудване. — Там нагоре води пътят, там е пещерата на Заратустра.
На драго сърце аз сам бих те завел там, светейши, че аз обичам всички благочестиви хора. Но сега вик за помощ бързо ме оттегля от теб.
В моето царство никого не трябва да сполита пакост; моята пещера е добро пристанище. И най бих желал да изправя пак на твърда земя и твърди нозе всеки угрижен.
Но кой ще ти отнеме от плещите твоята скръб? За това съм аз твърде слаб. Дълго наистина ще трябва да чакаме ние, докато някой ти събуди пак твоя бог.
Тоя стар бог не е жив вече: той е съвсем мъртъв.
Тъй рече Заратустра.
Най-грозният човек
И пак вървяха нозете на Заратустра през планини и гори и очите му диреха и диреха; ала никъде не се виждаше онзи, когото те искаха да видят, великия неволник, зовящ за помощ. Но през целия път се радваше той в сърцето си и беше благодарен. „Колко хубави неща — рече той, — ми дари този ден за възмездие, че тъй зле почна! Какви странни събеседници намерих аз! Дълго ще преживям техните думи като вкусни зърна; на дребно трябва да ги стрие и смели моят зъб, докато потекат като мляко в душата!“
Но когато пътят изви пак около една скала, промени се из един път изгледът и Заратустра стъпи в царство на смъртта. Тук стърчаха високо черни и червени скали — ни трева, ни дърво, ни глас на птица. Това беше долина, която всички животни отбягваха, дори и хищни животни; само една порода грозни, дебели, зелени змии, като остаряваха, идеха тук да умрат. Затова овчарите наричаха тази долина змийска смърт.
Но Заратустра потъна в един чер спомен, защото нему се стори, че е бил вече един път в тази долина. И нещо тежко му притисна духа; тъй че той продължи пътя си полека, все по-полека и най-сетне спря. Но тук, като отвори очи, той видя нещо, което седеше на пътя, наглед като човек, и пак нечовек, нещо неизразимо. И в един миг Заратустра бе обзет от велик срам, че видя с очите си такова нещо: зачервен чак до бялата си коса, той отведе поглед и поде крак, за да се махне от това лошо място. Тогава мъртвата пустош се огласи — из земята бликна едно гълголене и хриптене, както вода нощем през запушени водни тръби хрипти и гълголи; и най-сетне всичко това се превърна в един човешки глас и човешка реч: и гласеше тъй:
„Заратустра! Заратустра! Отгатни ми гатанката! Говори, говори! Какво е отмъщението срещу свидетеля?
Върни се назад, тук е гладък лед! Гледай, гледай, да не би твоята гордост да си счупи нозете тук!
Ти се мислиш мъдър, горди Заратустра! Отгатни тогава гатанката, ти, който чупиш и най-твърдите орехи — гатанката, която съм аз сам! Кажи: кой съм аз!“
Но когато Заратустра чу тия думи — какво мислите, че стана в неговата душа? Състраданието го нападна; и той се повали изведнъж като дъб, дълго противостоял на много дървари — тежко, внезапно, като уплаши самите ония, които искаха да го отсекат. Но ето, че той пак се възправи на земята и лицето му стана строго.
— Аз те познах — рече той с железен глас, — ти си убиецът Божи! Пусни ме!