Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
Бузите ми порозовяват.
— Да, но тази музика не е моята.
— Кои ще свирят?
— Някаква независима група, която въобще не съм чувала — мръщя нос.
— Не харесваш ли независимата музика?
Оглеждам Фъргюс с износената му тениска „Рамонес“ и се чувствам леко засегната.
— Не. Опасявам се, че вкусът ми е доста по-лош.
— Колко по-лош? — хили се той.
— Много.
— Какво ще кажеш за „Ноланс“, например?
Избухвам в смях.
— Какво съм казал? — пита със сериозно лице той. — Те са най-успешната ирландска банда, не може да не знаеш.
Спирам да се смея и го гледам сериозно. Той сигурно се шегува, нали?
— „В настроение съм да танцувам“ беше хит номер едно.
Така ли? Гледам го изненадано. Боже, май не се шегува, всъщност изглежда ужасно сериозен.
— В Япония — добавя тържествено.
— О, в Япония, това е удивително — запалвам се и аз. Надявам се, че не съм го обидила. Вероятно е много горд е тях, защото са ирландци. Всъщност, те може би са национално богатство, както е Кралицата за британците.
— Знам — кима той. — Но песента е супер, нали?
— Супер — съгласявам се, — наистина хваща.
— И хармонична, мелодична… — Клати глава и добавя тихо. — Респектираща.
— Респектираща — кимам, съгласявам се и се опитвам да изглеждам достатъчно уважителна.
Той млъква, после кашля. Обзема ме тревога. О, не, няма да направи онова, което смятам, че се кани да направи! Не, не и тук, насред кафенето…
Но Фъргюс го прави. Гласът му е висок и силен баритон, а аз го гледам онемяла и замръзнала, докато започва да пее „В настроение съм да танцувам“. Не съм сигурна кое ме учуди повече — фактът, че започна да пее песен на „Ноланс“ насред кафене, пълно е хора, които го зяпаха, или че има толкова хубав глас. — Хайде, пей с мен — подканя ме той.
— О, не, не мисля… — протестирам, но той вика по-високо.
— Хайде, де…!
По дяволите. Нали знаете, има случаи, когато просто знаете, че не можете да излезете на глава с някого! Сърцето ми пропада. Аз съм ужасна певица. Музикален инвалид. И все пак не искам да го обидя.
Преглъщам и се присъединявам.
— Браво, момиче! Знаех си, че можеш да го направиш! — усмихва се той.
След няколко секунди установявам, че всъщност не е чак толкова зле и дори ми е приятно, така че затварям очи и продължавам да му пригласям.
По дяволите, какво става?
Осъзнавайки, че не чувам гласа му, отварям очи и го виждам как се клати на масата, примирайки от смях.
— Ах ти, мошеник такъв!
— Извинявай, не успях да се сдържа. Това си беше направо класика.
— Да ти пригласям, а? — викам, като го удрям с ръка.
— Ох! — той се хваща за стомаха.
Въпреки че не искам, не мога да не се разсмея.
— Така, какво ще правиш тази седмица? — питам след няколко минути, след като избърсвам очите си със салфетка и се заклевам да му го върна.
— Вероятно същото, което правих и миналата — свива рамене той.
— А то е? — питам с любопитство.
Той посочва телефона, който лежи безмълвен на масата.
— Ще седя и ще проверявам пощата си.
25.
Точно в шест часа изключвам компютъра си и напускам офиса на бегом, за да хвана метрото за Уимбълдън за първия ми курс по военен фитнес. Не искам да закъснея. Вече съм попълнила формуляра онлайн и съм готова за тренировка, преоблякох се в дамската тоалетна. Сега съм с новата си спортна екипировка: черен клин от ликра с тънки ивици отстрани по цялата дължина на краката ми и подходящо горнище, маратонки и лента за коса.
Интересно, само защото съм облечена така ме кара да се чувствам в много по-добра форма и долавям одобрителните погледи на хората в метрото. Те изглежда си мислят, че съм истинска спортистка. Още повече, че докато стигнем до Пътни Бридж, наистина се чувствам като такава. Дори се хващам, че гледам с неодобрение някого, който седи срещу мен, яде от голяма кесия шоколадови дражета „Малтесърс“ и чете Метро. Боже, какви хора! Защо водят такъв нездравословен живот!
Чувствам се абсолютно позитивно настроена, когато слизам на моята спирка и започвам да тичам по пътя към парка, махайки с ръце и изпускайки бели облачета като парен влак. Наистина е страшен студ, осъзнавам, като завивам вълнения шал около ушите си. Скоро обаче ще се стопля и бузите ми ще порозовеят от упражненията.