Бягай и не бързай да се връщаш
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-342-9
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Бягай и не бързай да се връщаш». Краткое содержание книги:
— Тези петима души — продължи Адамсберг, като сочеше снимките една след друга — са били удушени през изминалата седмица. Четирима в Париж, последният в Марсилия.
— Много добре — каза Дамас и отново седна.
— Познавате ли ги, Дамас?
— Разбира се.
— Къде сте ги виждали?
— Във вестника.
Данглар стана и излезе, като остави вратата отворена, за да може да чува как ще продължи разпитът след това посредствено начало.
— Покажете ми ръцете си, Дамас — каза Адамсберг, прибирайки снимките. — Не, не така, на обратно.
Дамас охотно се подчини и протегна към комисаря дългите си ръце с обърнати към тавана длани. Адамсберг хвана лявата му ръка.
— Това диамант ли е, Дамас?
— Да.
— Защо го носите обърнат?
— За да не го повредя, когато поправям дъските за сърф.
— Колко струва?
— Шейсет и две хиляди франка.
— Откъде го имате? Наследствен ли е?
— За толкова продадох една почти нова моторетка. Купувачът ми плати с това.
— Не е обичайно за мъж да носи диамант.
— Аз пък нося. След като го имам.
Данглар се показа на вратата и повика Адамсберг.
— Обадиха се момчетата от обиска — каза Данглар. — Нищо не намират. Нито чувал с пепел, нито бълхи, нито жив или мъртъв плъх и главно, нито една книга в магазина и в дома му, освен няколко романа джобно издание.
Адамсберг се почеса по тила.
— Зарежете тази работа — настоя Данглар. — Ще се прецакате. Този човек не е сеячът.
— Напротив, Данглар.
— Не можете да се осланяте на диаманта. Нелепо е.
— Мъжете не носят диаманти, Данглар. А този носи на безименния пръст на лявата ръка и крие камъка в дланта си.
— За да не го повреди.
— Глупости, диамантите не се повреждат. Диамантът е най-добрата закрила срещу чума. И е бил в семейството му през 1920 година. Той лъже, Данглар. Не забравяйте, че отваря урната на глашатая три пъти дневно.
— Но този тип не е прочел една книга през живота си, да му се не види — почти изръмжа Данглар.
— Откъде знаете?
— Да не би да си го представяте като латинист? Шегувате ли се?
— Аз не познавам латинисти, Данглар. Затова нямам вашите предразсъдъци.
— А Марсилия? Как се е озовал в Марсилия? Той непрекъснато виси в магазина си.
— Не и в неделя. Нито в понеделник сутринта. След вечерното четене е имал достатъчно време да скочи във влака от осем и двайсет. И да се върне на другата сутрин преди десет.
Данглар сви рамене и почти бесен отиде да се настани пред компютъра си. Щом Адамсберг иска да се прецаква, да го прави без него.
Лейтенантите бяха донесли ядене и Адамсберг постави кутиите с пица на масата в кабинета си. Дамас си хапна с апетит и с доволен вид. Адамсберг спокойно изчака всички да се нахранят, струпа кутиите до кошчето за боклук, затвори вратата и поднови разпита.
Данглар почука след половин час. Недоволството му се беше отчасти изпарило. Направи знак на Адамсберг да излезе.
— В гражданския регистър няма Дамас Вигие — каза той тихо. — Този тип не съществува. Документите му са фалшиви.
— Видяхте ли, Данглар, той лъже. Изпратете отпечатъците му, сигурно е лежал в затвора. Това го дъвчем от самото начало. Човекът, отворил апартаментите на Лорион и на онзи в Марсилия, е знаел как да го направи.
— Файлът с пръстовите отпечатъци се е повредил. Този файл ме мъчи от цяла седмица.
— Бягайте в централното управление на Ке-дез-Орфевр, драги. Не се мотайте. И ми се обадете оттам.
— Мамка му, на този площад всички са с фалшиви имена.
— Декамбре казва, че на някои места се усеща дъхът на кафеза.
— Името ви не е Вигие, нали? — каза Адамсберг, заемайки мястото си до стената.
— Това ми е името за магазина.
— И за документите ви — каза Адамсберг, показвайки личната му карта. — Фалшифициране и използване на фалшиви документи.
— Един приятел ми ги направи, предпочитам това име.
— Защото?
— Защото не харесвам името на баща ми. Прекалено е крещящо.
— Кажете ми го все пак.
Дамас за първи път замълча и стисна устни.
— Не го харесвам — каза той накрая. — Наричат ме Дамас.
— Е добре, ще почакаме за името — каза Адамсберг.