Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Или по-точно годината: едно — девет — шест — пет.
Алармата автоматично замлъква. Аз натискам бутона за решетките на прозорците и включвам лампите. От сенките избухва порой от цветове, когато светлината докосва картините, и аз се изпълвам със задоволство. Винаги съм смятала, че има нещо магическо в това да бъдеш сам в галерия. Веднъж, когато бях малка, си спомням как изгубих родителите си в Лувъра и се озовах в стая, пълна с картини. Повечето деца на мое място сигурно щяха да се уплашат, да се разплачат и да започнат да тичат като побъркани, за да открият мама и татко, обаче аз и до ден-днешен си спомням онова чувство, което ме изпълни, когато осъзнах, че съм заобиколена от толкова много и различни лица, образи, цветове. Сякаш се бях изгубила в приказния свят на фантазиите.
За мое голямо нещастие майка ми беше на съвсем различно мнение по въпроса. Спомням си как ми се накара, когато най-накрая ме откри, и как после ме накара да не се отлепям от полата й до края на обиколката.
Вдигам пощата от земята, отнасям я на рецепцията и заедно със списанията си я захвърлям на плота. Започвам да пия кафето си, а после включвам компютъра и проверявам имейлите. Нищо особено — няколко прессъобщения, запитване за стаж от някакъв студент, фактура от кетъринга, който използвахме за откриването, със заглавие: „Неплатено! Спешно!“ Смръщвам се. Защо останах с впечатлението, че още миналата седмица Магда им изпрати чек? В гърдите ми се надига лека тревога, обаче аз побързвам да я забравя. Сигурно е някакво недоглеждане. Чекът на Магда и имейлът на фирмата са се разминали.
Вдигам глава от компютъра. Все още нито следа от златния кошер. Затова включвам на фейсбук. Само за минутка… Изпълнена с все по-нарастващо вълнение, аз се включвам в мрежата. През последните няколко дена двамата с Адам си разменяме имейли — нищо особено, просто приятелски закачки. Той ми писа няколко реда, за да ми разкаже за краткия филм, върху който работел, аз пък му писах за моята работна седмица.
Обаче моят имейл беше внимателно обмислен. Защо ли? Защото държа да му се представя като професионалистка, но не задръстена. Като жена, която обича да разговаря, но не прекалява. Като заета, но не чак толкова. Което ще рече, че ако той, примерно, пожелае да ме покани на кино, графикът ми не е чак толкова пълен.
Добре де, ако трябва да бъда честна, графикът ми е абсолютно празен, обаче не мога да му позволя да го разбере, нали така?! Не мога да му позволя да разбере колко енергия влагам във всеки имейл, който му изпращам, и как държа да се уверя, че е точно както трябва.
А беше къде по-лесно просто да вдигнеш телефона и да поговориш!
Я, имам непрочетено съобщение във входящата си кутия! Стомахът ми се преобръща. От Адам е.
Ако имаш някакви идеи, тази седмица съм свободен. Обади ми се!
А отдолу е добавил номера си. Вторачвам се в съобщението, сякаш се опитвам да извлека още някакъв, допълнителен смисъл от него — да подразбера нещо друго, освен това, че тази седмица той е свободен и иска да му се обадя. За бога, Луси, но какво ти става? Той просто иска да те види! Стомахът ми отново се преобръща. Ама защо трябва да съм винаги толкова нервна?!
„Защото го харесваш — прошепва едно тънко гласче в главата ми. — И защото това е първият мъж, когото съвсем сериозно харесваш след Натаниел!“ И след като това име ми бе отново припомнено, аз бръквам в джоба си, за да се уверя, че СТРАТЕГИЯТА е там. Не съм много сигурна дали ще успея да я приложа изцяло на практика. Както и дали тя въобще ще сработи. За разлика от сестра ми аз далеч не съм толкова убедена в правотата й. И не мисля, че нещата са толкова прости. Обаче точно сега като че ли нямам никакви други опции.
Някакво пронизително джафкане отвън ме кара да вдигна глава от монитора. Тъкмо навреме — за да видя как вратата се отваря и в галерията се появява Магда. Облечена е в цикламена рокля в стил „Джаки Онасис“ и същите по цвят високи обувки, а слънчевите й очила са толкова огромни, че й стоят като маска на оксиженист.
— Добро утро! — поздравявам весело аз и се втурвам да й помогна. Под едната си мишница носи Валентино, а под другата — огромен пакет.
— Ааа, Лууузи! — пуфти тя, останала без дъх. — Благодаря! Много благодаря!
Поемам пакета от ръката й и послушно тръгвам след нея, докато тя ситни по полирания под, защото роклята й е много тясна.
— Съжалявам, че закъснях — продължава и започва да потупва прическата си, за да се увери, че всеки косъм е закован с лак за коса на мястото си. — Много съжалявам!