Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

Все пак оценяваше загрижеността им. И ето я - вдовица с тригодишно хлапе - в най-престъпния град на планетата за конференцията на ООН. Господи! Повече чужденци, повече хора, отколкото някога бе виждала.

Карол намери телефон с монети и се обади в хотела, за да провери резервацията. От рецепцията я увериха, че стаята е гото­ва. Каза им да ги очакват след около четиридесет и пет минути.

Майката и дъщеричката излязоха и лятната жега като че се опита да ги смачка. Карол спря и се огледа. Хвана здра­во Пами с една ръка, с другата - износения куфар. Тежката жълта раница висеше на рамото ѝ.

Наредиха се на опашката пред стоянката на такситата.

Карол хвърли поглед на огромното табло от другата стра­на на магистралата. „Добре дошли, делегати на ООН!“ Ди­зайнът бе ужасен, но тя впери очи в таблото: един от мъжете на снимката приличаше на Рони.

Известно време след смъртта му - преди две години - всичко я караше да си спомня красивия си късоподстриган съпруг, когото бе загубила. Минаваше покрай „Макдоналдс“ и се сещаше, че той обичаше „Биг Мак“. Артист в някой филм, който нямаше никаква прилика с него, ѝ се струваше, че кима, както го правеше той. Виждаше обява за продажба на електрическа косачка и си спомняше кол­ко обичаше той да коси малката им ливада в Арлингтън Хайтс.

Избухваше в сълзи и гълташе успокоителни. Прекара цяла седмица в леглото. Неохотно се съгласи на предложението на Кейт да остане у тях за една нощ. Или за седмица. Или за месец.

Сега вече не плачеше. Беше дошла, за да започне нов живот. Край на скръбта.

Карол тръсна гъстата си руса коса, побутна Пами и подритна куфара, тъй като опашката се бе придвижила с някол­ко човека. Огледа се наоколо, опитвайки се да зърне някой от небостъргачите на Манхатън, но виждаше само коли, опашки на самолети и море от хора. От отдушниците на ле­тището се вдигаха облаци пара, а по черното нощно небе плу­ваха жълти сияния.

Е, скоро щеше да види града. Надяваше се Пами да е достатъчно голяма, за да запомни впечатленията си.

-      Харесва ли ти приключението ни, слънчице?

-      Обичам приключенията. Може ли да ми дадеш малко „Уаян пънч“? Моля те, моля те!

„Моля“... Това беше нещо ново. Момиченцето вече на­учаваше вълшебните думички. Карол се усмихна:

-      Съвсем скоро, миличка.

Най-сетне дойде и техният ред. Багажникът на таксито се отвори автоматично и Карол вкара багажа. Затръшна ка­пака и двете се настаниха на задната седалка.

„Пами, Мечо Пух, портмоне...“

-      Накъде? - попита шофьорът.

Карол извика адреса на хотел „Мидтаун резидънс“ през плексигласовата преграда.

Таксито потегли. Тя се облегна и постави Пами в скута си.

-      Ще минем ли покрай сградата на ООН? - попита.

Вниманието на шофьора бе изцяло насочено към плат­ното, така че не я чу.

-      Тук съм за конференцията - обясни тя. - За ООН.

Пак никакъв отговор.

Дали пък нямаше проблеми с английския? Кейт я беше предупредила, че повечето шофьори на таксита в Ню Йорк са чужденци. („Взимат хляба на американците“ - бе изръмжал Еди.) Не виждаше добре шофьора през мръсния плексиглас.