![Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/8/kolekcinert-na-kosti-calibre-2-42-0-download.jpg)
Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]». Краткое содержание книги:
- Хайде, Райм, за Бога! Къде си?
После чу глас в слушалката. На Том. Звучеше надуто, престорено. Нещо не беше наред.
- Купих нова гъба - каза болногледачът.
- Изглежда добра - отвърна Райм.
- Райм! - изкрещя Сакс. - Какво става?
- Струва седемнадесет долара. Не може да не е добра. Дай да те завъртя.
В слушалката се чуха и други гласове, но Сакс не разбираше какво говорят.
Тя и Банкс тичаха покрай брега и оглеждаха сивкаво-кафявите води на река Хъдсън под всеки кей. Даде знак на Банкс да спре, приви се от болката в гърдите, плю в реката. Опита се да си поеме дъх.
- ... Няма да ни отнеме много време. Извинете, господа - прозвуча в слушалката.
- ... Ще изчакаме, ако нямаш нищо против.
- Имам против - каза Райм. - Не може ли човек да остане малко на спокойствие?
- Райм, чуваш ли? - изкрещя отчаяно Сакс. „Какво прави, по дяволите?“
- Не. Никакво спокойствие за тези, които крадат веществени доказателства.
„Делрей! У Райм е. Значи край. Жертвата е обречена.“
- Върни ми уликите - излая агентът.
- Мога да ти представя само възможността да ме видиш гол, Делрей.
Банкс понечи да заговори, но Сакс му махна да мълчи.
Някакъв шепот, който не успя да разбере.
Гневни реплики.
После Райм продължи спокойно:
- ... Знаеш ли, Делрей, едно време обичах да плувам. Плувах всеки ден.
- Остават по-малко от десет минути - прошепна Сакс.
Водата спокойно плискаше брега. Две лодки бавно пореха вълните.
Делрей измърмори нещо.
- Плувах в река Хъдсън. Тогава водата беше много по-чиста.
Микрофонът изпращя.
- ... стар кей. Беше ми любимият, но вече го няма. Бил е свърталище на „Бъстър дъстърс“. Бандата, чувал ли си за нея? През 1890 година. На север от Батъри Парк Сити. Да не те отегчавам? Не е много приятно да гледаш отпуснатия задник на паралитик. Е, щом ти харесва... Кеят беше между „Мурстрийт“ и „Чамбърс“. Гмурках се, плувах около кейовете...
- „Мурстрийт“ и „Чамбърс“! - изкрещя Сакс.
Бяха го изпуснали, защото отидоха много на юг. Намираше се на около четвърт километър от мястото, където бяха сега. Сакс виждаше кафявата дървена конструкция и от- точната тръба, която сега се пълнеше от прилива. Колко ли време им оставаше? Сигурно немного. Нямаше да го спасят.
Сакс смъкна слушалките и се втурна към колата. Банкс я следваше по петите.
- Можеш ли да плуваш? - попита тя.
- Аз ли? Ходил съм няколко пъти на басейн.
Нямаше да успеят.
Сакс спря внезапно, завъртя се рязко и погледна пустите улици.
Водата стигаше почти до носа му.
Една вълничка плисна лицето на Уилиам Евърет точно когато вдишваше, и гърлото му се изпълни с вонящата солена течност. Задави се. Започна да повръща. В дробовете му навлезе вода. Изпусна подпората и потъна под повърхността, отново изплува, после пак потъна.
„Господи, не ме изоставяй... моля те, не ме...“
Дръпна белезниците, започна да рита. Като че можеше да се случи чудо и слабите му мускули да скъсат металната верига.
Издуха водата от носа си, отчаяно започна да мята глава. Дробовете му се прочистиха за момент. От извиване на главата нагоре в отчаяни опити да намери глътка въздух вратът му гореше от болка - толкова силна, колкото и тази от счупения пръст.
За малко успя да покаже носа си над повърхността.
После - нова вълна, малко по-висока.
Това бе краят.
Не можеше повече да се бори. Време е да се откаже. Да отиде при Евелин, да се сбогува с живота...
И Уилиам Евърет се отказа. Потъна в мръсната вода, пълна с гнили сламки и водорасли.
После се сепна ужасен. „Не, не!...“
Той се бе върнал. Похитителят! Беше тук.
Евърет започна да рита отчаяно, глъгна още вода в опитите си да изплува. Похитителят го заслепи с фенер и насочи ножа си към него.
„Не, не!...“
Не му ли стигаше да го удави, ами искаше и да го накълца на парчета! Евърет го изрита с все сила. Похитителят се потопи под водата и после... щрак!, ръцете на Евърет се освободиха.
Старецът забрави примирението си към смъртта и зарита бясно, за да изскочи на повърхността; вдиша влажния въздух, смъкна тиксото от устата си. Задави се, започна да плюе вонящата вода. Главата му се удари в една греда на кея.
- О, Господи, Господи!... - ликуваше той.
Пред него се появи друга глава... Също с качулка, с ярък фенер и емблема на нюйоркския полицейски департамент. Непознатите държаха не ножове, а клещи за рязане на метал. Единият от тях пъхна лигава тръба между зъбите на Евърет и той вдиша дълбоко, до замайване. Кислород!