Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

Том се втурна надолу.

-      Искам да го видя! - долетя яростен глас от коридора.

-      Само... - започна болногледачът.

-      Не. Никакво чакане, нито минутка. Веднага!

-      Мел - прошепна Райм. - Прибери уликите, изключи компютъра.

-      Ама...

-      Бързо!

Райм разтърси силно глава, микрофонът падна на пода. По стълбите отекнаха стъпки.

Том направи всичко възможно да спре неканените гос­ти, но това бяха трима федерални агенти, двама от тях - въ­оръжени. Избутаха го нагоре по стълбите.

За пет секунди Мел Купър успя да разглоби микроскопа и в момента, в който агентите нахлуха, старателно започна да прибира частите в куфарчето. Пликчетата с уликите бяха под масата. Върху тях бе хвърлил стари броеве на „Нешънъл джеографикс“.

-      А, Делрей - каза Райм. - Хванахте ли убиеца?

-      Защо не ни каза?

-      Какво?

-      Че отпечатъкът е фалшив.

-      Никой не ме е питал.

-      Фалшив ли? - попита удивено Купър.

-      Е, отпечатъкът беше истински - каза Райм, сякаш го­вореше на малко дете. - Но не е на престъпника. На нашия човек му е било нужно такси, за да лови жертвите си. Затова се е срещнал с... как се казва?

-      Виктор Питърс - промърмори Делрей и разказа нак­ратко досието на шофьора.

-      Добър удар - каза Райм с искрено възхищение. - Изб­рал е сърбин със съдебно досие и психични отклонения. Кол­ко ли дълго е търсил подходящ човек? Както и да е, 823 е убил бедния господин Питърс и е взел таксито. Отрязал му е един пръст. Запазил го е в хладилника, за да ни заблуди, ко­гато започнем много да затягаме примката. Май планът му проработи.

Райм погледна часовника: оставаха четиринадесет минути.

-      Откъде разбра? - Делрей хвърли поглед на окачените карти, но за щастие не им обърна внимание.

-      Отпечатъкът показва признаци на обезводняване и сбръчкване. Трупът сигурно е бил в ужасно състояние. В ма­зето ли го намерихте? Нашият човек обича да оставя жерт­вите си под земята.

Делрей отклони вниманието си от него и започна да оби­каля из стаята като грамаден териер:

-      Къде криете нашите улики?

-      Улики ли? За какво говориш? Кажи, да не ми счупих­те вратата? Предния път дойдохте, без да чукате. Сега нап­раво влязохте с взлом.

-      Виж какво, Линкълн, мислех да ти се извиня, преди да...

-      Какъв жест, Фред!

-      Но сега изгарям от желание да те арестувам.

Райм хвърли поглед към микрофона на пода. Представя­ше си как гласът на Сакс гърми в слушалките.

-      Върни ми уликите, Райм. Не можеш да си представиш какви неприятности те чакат.

-      Том - каза Райм, - агент Делрей ме стресна и си изпуснах слушалките на уокмена. Би ли ги закачил на лег­лото?

Прислужникът веднага разбра. Вдигна микрофона и го скри зад главата на Райм, далеч от очите на Делрей.

-      Благодаря, Том. Знаеш ли, май днес не си ме къпал. Не е ли време вече?

-      Тъкмо мислех да ти го предложа - отвърна Том с глас на професионален актьор.