Опасно за живота

— Татяна Василиевна Кветна.

— Месторабота или къде учите?

— Студентка съм в Библиотекарския институт. Московския, разбира се.

— Кога постъпихте на работа в казиното?

— Ами че аз работих там само една вечер, по-точно нощ. Това беше на двадесети август.

— Между другото накараха ли ви да подпишете, че няма да напускате града?

— Не, само записаха адреса ми и ме разпитаха още там. Не съм ли видяла нещо подозрително. После ме пуснаха. И аз си заминах още същата сутрин.

— Защо?

— Изплаших се.

— От какво?

— Как от какво? От мъртвото момиче.

— Така, така, нали й писах аз — не се пъхай в тая бърлога! Не можеш се измъкна после! — Майката на Татяна безшумно се беше появила на вратата с канче мляко. — Пийнете си млечице! — обърна се тя вече към Емелянов.

Той се понамръщи и спря записа, като бутна настрана протокола за разпит на свидетеля.

— Мария…

— Викай ми леля Маша. Бащиното ми име е засукано. Всички ми викат на малко име. Всъщност по паспорт съм Мери. Баща ми е грузинец. Но тук всички ми викат Маша. Вече съм свикнала. Каква Мери съм тук? Тук викат Мери само на кравите и на козите…

— Лельо Маша, вие засега помълчете, става ли? Аз ще поговоря с Таня, а после и с вас, бива ли?

Жената обидено изкриви устни.

— А кой ви уреди на работа в казиното?

— Леля Нина — като за подразбиращ се от само себе си факт съобщи Таня.

— Леля Нина? — „А мениджърът на казиното твърдеше, че бил той“ — отбеляза си веднага Коля. — Каква леля Нина? — не разбра веднага той.

— Ами Нина Вахтанговна. Били са съученички с мама. И аз съм свикнала още от дете да й викам леля Нина.

Виж ти! Цялата Московска криминална милиция търси нишки, които да водят към Свимонашвили, а в малкото градче Стара Руса си живее жена, която е учила в един клас с Нино! И момиче, което се оказва, че още от дете нарича Свимонашвили леля Нина!

— Разкажете подробно как се устроихте на работа?

— Ами как? Сам знаете колко е скъп животът в Москва.

— Да не беше заминавала там! — намеси се леля Маша.

Коля разбра, че няма да се оправи с тоя темперамент, и реши да не реагира.

— А какво да правя, цял живот да паса тук с теб кравите ли?

— Хайде да не се отклоняваме! — призова оперативникът.

— Та така. Помолих мама да пише на леля Нина, адреса й знаехме от грузинските си роднини. Мама й писа. Леля Нина отначало не искаше да ме вземе на работа. Но мъжът й я уговори. Това е.

— Вие изобщо ходили ли сте в дома им, общували ли сте с леля Нина в Москва?

— Какво говорите — размаха ръце Татяна. — Само веднъж ходих у тях, когато се договаряхме за работата. И то в кухнята ме пуснаха. Аз леля Нина я помня още от Кутаиси. Тогава мама ме прати за лятото при баба. И когато баба боледуваше, тичах до аптеката на чичо Вахтанг. Леля Нина често му помагаше. А после те се преместиха в Тбилиси.