Повелител на сенките [bg]

— Толкова много сънища — каза той. — Това краят ли е? Да ме отведеш в Сияйните земи ли си дошъл? Не би могъл да си избереш по-хубаво лице за това.

Марк прокара пръсти по трънливите въжета. Бяха здрави. Би могъл да ги среже със серафимски ками, ала те не действаха тук, което му оставяше да действа само с обикновени ками. В ума му проблесна идея и той посегна, за да откачи нежно елфическата стрела от верижката около гърлото на Кийрън.

— Които и богове да са направили това — прошепна Кийрън, — те са достатъчно благосклонни, за да ми доведат в последните мигове от живота ми онзи, когото душата ми обича. — Той отново облегна глава на дървото, разкривайки алената рана, зейнала на гърлото му там, където тръните се бяха впили в него. — Моя Марк.

— Шшт — прошепна Марк през свито гърло. Елфическата стрела беше остра и той прокара острието по въжетата, които стягаха врата и китките на Кийрън. Те паднаха на земята и от Кийрън се откъсна въздишка на отслабнала болка.

— Вярно е онова, което казват — рече Кийрън. — Болката те напуска, когато умираш.

Марк преряза въжетата около глезените му и се изправи.

— Това е достатъчно. Аз съм Марк, а не илюзия. Ти не умираш, Кийрън. Жив си. — Той го улови за китката и му помогна да се изправи на крака. — А сега ще избягаш.

Кийрън изглеждаше заслепен от лунната светлина. Протегна ръце и ги положи на раменете на Марк. Имаше един миг, в който Марк би могъл да се отдръпне, но той не го направи. Пристъпи към Кийрън в същия миг, в който Кийрън пристъпи към него, усети миризмата на кръв и срязани лози, и ето че те се целуваха.

Извивката на устните на Кийрън под неговите му бе така позната, както вкусът на захар или усещането от слънчевата светлина. Ала тук нямаше нито следа от захар или слънчева светлина, единствено тъмния натиск на Двора около тях и мирис на кръв. И въпреки това, тялото му реагира на тялото на Кийрън, притисна го до дървото, сграбчи го, ръцете му се плъзнаха по кожата му, усещайки белези и пресни рани под пръстите си.

Марк усети как сякаш се повдига от земята и напуска тялото си, и ето че отново беше в Лова, стиснал гривата на Уиндспиър, приведен напред във вятъра, който развяваше косата му, дереше гърлото му и отнасяше смеха му. Ръцете на Кийрън бяха около него, единствената топлина в един студен свят, устните му — до бузата му.

Нещо пропя покрай ухото на Марк и той се откъсна рязко от Кийрън. Още нещо прелетя покрай него и той инстинктивно притисна Кийрън към дървото, закривайки го с тялото си.

Стрели. Стрели, увенчани с пламък, свистяха през Двора като смъртоносни светулки. Един от принцовете тичаше към Марк и Кийрън, вдигнал лък в ръцете си.

Май все пак ги бяха забелязали.