Повелител на сенките [bg]

Тревата пред тях беше изсъхнала, изгорена до сиво и черно от демонска кръв.

Малкълм се подсмихна, доколкото му беше възможно със съсипаното си лице.

— Артър — каза, взирайки се в мъжа, свиващ се в опръскания си с кръв халат. — На теб със сигурност ти липсвам. Изглежда, че не се справяш много добре без лекарството си. Ама никак.

Артър се долепи до стената на Института. През редицата центуриони премина шепот, прекъснат от гласа на Даяна.

— Малкълм. — Звучеше учудващо спокойна, с оглед на всичко. — Какво искаш?

Малкълм спря близо до центурионите, макар и не толкова, че оръжията им да го достигнат.

— Забавлявахте ли се, докато търсехте тялото ми, центуриони? За мен беше истинско удоволствие да ви гледам как пляскате насам-натам в невидимата си лодка, без да имате представа какво търсите, нито как да го намерите. Ала вас открай време за нищо не ви бива без магьосниците, нали?

— Замълчи, боклук. — Зара трептеше като електрическа жица. — Ти…

Дивя я смушка с лакът.

— Недей — прошепна тя. — Остави Даяна да говори.

— Малкълм — каза Даяна с все същия студен тон. — Нещата не са такива, каквито бяха преди. Сега имаме силата на Клейва на своя страна. Знаем кой си и ще открием къде си. Глупак си, задето дойде тук и разкри картите, които държиш в ръката си.

— Ръката ми — повтори той замислено. — Къде ли беше ръката ми? А, да. В тази торба… — Той пъхна ръката си в торбата, а когато я извади, от нея висеше отсечена човешка глава.

Възцари се ужасено мълчание.

— Джон! — дрезгаво каза Диего.

Джен Алдъртри като че ли беше на път да припадне.

— О, господи, горката Марисол. О…

Зара беше зяпнала с неприкрит ужас, макар да не понечи да се приближи. Диего направи крачка напред, но Раян го улови за ръката в същия миг, в който гласът на Даяна изплющя:

— Центуриони! Не нарушавайте строя!

Задавен звук се разнесе, когато Малкълм хвърли отсечената глава на Джон Картрайт на тревата… звук, изтръгнал се от самия него, осъзна Кит. Взираше се в оголения гръбначен стълб на Джон. Беше толкова бял на фона на тъмната земя.

— Предполагам имаш право — каза Малкълм на Даяна. — Време е да престанем с преструвките, не мислиш ли? Ти знаеш моята слабост… а аз — твоята. Да убия този тук — той махна към останките на Джон, — ми отне броени секунди, да разваля магическите ви бариери — още по-малко. Смяташ ли, че ще ми е нужно много повече, за да получа нещо, което наистина искам?

— И какво е то? — попита Даяна. — Какво искаш, Малкълм?

— Това, което винаги съм искал. Искам Анабел и онова, което ми трябва, за да си я върна. — Малкълм се разсмя, грозен, клокочещ звук. — Искам си кръвта на Блекторн.