Драконите на изгубената звезда [bg]

— Какво се обърка? — попита най-сетне.

— Измамиха ме — отговори мрачният елф. — Накараха ме да повярвам, че съм господар на мъртвите. Твърде късно открих, че не съм никакъв господар, а затворник. Затворник на собствените си амбиции и неутолима жажда за власт… Не ми е никак лесно да споделям всичко това, Маджере — допълни той. — И е особено непоносимо да го казвам на теб, глезеното дете на магията. О, да. Винаги съм го разбирал. Ти беше надареният, любимецът на Солинари, любимецът на чичо Рейстлин. От теб щеше да излезе един от най-великите магове на всички времена. Виждах го съвсем ясно. Завиждах ли? Малко. Повече от малко. Най-вече заради грижите, които Рейстлин полагаше за теб. Не си и помислял, че ми се искаше същото, нали? Че копнеех за одобрението му, че исках да ме забележи? Но е така.

— А през всичкото това време — каза Палин, загледан към душите долу — аз завиждах на теб.

Мълчанието на празната Кула протичаше около тях като широка, бавна река.

— Исках да говоря с теб — наруши неохотно плътната тишина Палин. — И да науча повече за Устройството за Пътуване във времето…

— Малко е късно — прекъсна язвително Даламар. — Вече го унищожи, не помниш ли?

— Направих каквото трябваше — отговори събеседникът му, като по-скоро изтъкваше простия факт, отколкото опитваше да се защити. — Трябваше да спася Тасълхоф. Ако той умре в нашето време, всичко ще изчезне заедно с него.

— Нека — махна с ръка мрачният елф и тръгна обратно към писалището. Крачеше бавно и с отпуснати рамене. — Забвението никога не ме е привличало толкова силно, колкото сега.

— Ако наистина мислеше така, досега щеше да си мъртъв — възрази Палин.

— Не — каза Даламар, като спря при един от другите прозорци. — Казах забвението. Не смъртта. — Той се върна зад писалището и се отпусна в креслото си. — Би могъл да си тръгнеш. Все още разполагаш с обицата, която ще те пренесе през магическите портали обратно до дома ти. Тук ще проработи. Мъртвите не могат да се намесят в заклинанието.

— Но заклинанието няма да прехвърли и Тасълхоф — отбеляза Палин, — а аз не искам да си тръгна без него.

Даламар изгледа спящия кендер със замислено изражение.