Истинската история за носа на Пинокио [bg]

„Знанието определено беше сила“, помисли си Ара и кимна, понеже веднага бе разпознал и двамата мъже на снимките. Единият за малко да прегази няколко дни по-рано, а другият го знаеше, понеже го беше возил в таксито си няколко пъти. „Знанието определено е сила, а с Омар нещата стояха така, че той винаги беше този, който знаеше най-много и най-добре“, повтори си Ара наум.

— Разпознаваш ли някого от тях? — повтори Омар.

— Този тук — каза Ара и вдигна снимката на мъжа с присвитите очи. — Той е този, който за малко да украси радиатора ми. Кой е той? Как се казва?

— Едно шантаво чилийско копеле. Дошъл тук с майка си, когато бил малко момче. Анхел Гарсия Гомес, пълен перко. Наричат го Лудия, Ел Локо на испански, между приятелите е известен така. Той е важен човек в АА.

— Изглежда готин — въздъхна Ара.

— А този тук? — каза Омар и посочи снимката на другия човек, която лежеше на кухненската маса между тях.

— Този го знам, тъй като се е возил в таксито ми — каза Ара. — Фредрик Окаре.

— Бившият председател на АА в Сулна. Най-добрият приятел на Гарсия Гомес. Те са като сиамски близнаци. Работят само един с друг. Ако питаш мен, много е вероятно той да е карал „Мерджана“, който си видял. И той да е светнал фаровете зад теб, когато си се изнасял оттам.

„Става все по-добре и по-добре“, помисли си Ара и кимна.

— Горе главата, Ара — каза Омар и го потупа по рамото. — Това ще го уреди Омар. Приятелите на Омар няма от какво да се страхуват. Най-малко пък този, който беше най-добрият другар на Омар, когато бяхме двама малки сополанковци и ходехме заедно на даскало в Смоланд.

— Какво ще правим? — попита Ара. „Правим, уточни той. Не правя. Какво ще правим?“