Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Той се усмихна и подхвърли:
— Мисля, че вие ще си имате по-сериозни проблеми.
— Не и ако един от нас оцелее. Разбираш ли какво казвам?
Спогледахме се.
— Мисля, че да — отвърна той.
— Второ. Проникването и нападението са ваша работа. Ние с майор Тран няма да се месим. Но щом обектът бъде пленен, щом започнем изтеглянето, правилата се променят. Твоите съвети ще бъдат добре дошли, но командването поемам аз и ще се подчиняваш на заповедите.
— Ако не са глупави или самоубийствени.
— Няма да бъдат.
Той ме огледа, без да крие съмнението си, после каза:
— Друго?
— С майора ще се движим заедно през цялото време. Кой ще ни вози?
— Аз. Сега ще трябва да дам последни инструкции за сборни пунктове, ако се разделим, какво да правим с ранените и тъй нататък. С вас ще си поговорим в колата.
И тъй, основните правила бяха изяснени. Файндър започна да инструктира екипа по радиото и всички се разбягаха по колите. Погледнах часовника. Беше един и половина.
След още трийсет минути акцията започваше и при евентуален провал щях да си тръгна в запечатан ковчег.
Биан стисна ръката ми и прошепна:
— Благодаря.
Смит ни подаде бронежилетки, карабини с по шест пълнителя, фенерчета, аптечки и очила за нощно виждане. Свалихме абаите, надянахме жилетките, закачихме аптечките на коланите си, натъпкахме джобовете на панталоните с боеприпаси и пак се облякохме.
— Ами ако нашият човек не е там? — подхвърлих аз.
— Бъди оптимист — рече Биан.
— Точно това се опитвам.
21
Колата беше червена тойота корола и ние с Биан седяхме плътно един до друг на тясната задна седалка. Отпред бяха Файндър и мускулестият Тед.
Неопитните войници и неопитните момичета реагират еднакво преди първото си бойно кръщение. Войникът изпитва естествен пристъп на страх и съответен прилив на адреналин, което го тласка към хлапашки демонстрации на мъжественост, разправяне на тъпи вицове и пресилен смях. Момичето обикновено задава нелепи въпроси от рода на „Ти наистина ли ме обичаш?“. В колата явно нямаше новаци, затова се разминахме без тъпи вицове, но тревогата и напрежението тегнеха като гъста мъгла.
Сега по пътя нямаше движение и Файндър караше с изключени фарове, използвайки очилата за нощно виждане. Пътят беше почти съвсем прав и той караше бързо и уверено; от това пътуването ставаше крайно неприятно заради безбройните дупки.
След още десет минути той започна да намалява скоростта. Право отпред грейнаха четири прожектора и осветиха колата ни. Файндър спря и остана да седи неподвижно.
Забелязах, че на трийсет метра пред нас две бронирани коли преграждат пътя. Нервен глас извика на английски:
— Шофьор… излез от колата веднага. Вдигни ръце и се отдръпни.
Биан ми прошепна:
— Нощна блокада. Нервни са. Не смей да дишаш.
Не помръднах, но все пак си позволих да дишам.
Файндър дръпна ръчната спирачка, завъртя се и ни каза:
— Морски пехотинци. Оставете на мен.
Той отвори вратата, излезе и трескаво размаха ръце над главата си.
Гласът пак извика:
— Говориш ли английски?
— Ама че тъп въпрос, по дяволите — отвърна Файндър. — Иначе щях ли да се подчиня на заповедите? Казвам се Файндър. Доведи капитан Юкнис.
Не беше като във филмите за Втората световна война, където морският пехотинец пита: „Кой спечели световното по бейзбол през четирийсет и втора?“ а японецът се издава с невежеството си и става на дреб. Без официални пароли обаче човек трябва да импровизира, а малко простащина в разговорите е не по-лош американски символ от ябълковия пай. След дълго мълчание гласът отговори:
— Той спи.
— Дявол да те вземе, момче, събуди го. Кажи му, че Файндър е тук.
Чух как младежки гласове обсъждат дали да будят капитана заради нас. Изглежда, си имахме работа с част от рота на морската пехота — около сто и осемдесет късо подстригани юначаги, — а в такива части капитанът е върховен авторитет. Може и да не командва Всевишния, но каже ли нещо, Господ има едно наум.
След малко Файндър се провикна:
— За бога, няма ли да побързате? Събудете го, че ще ви скъсам задниците.
Не след дълго през лъчите на прожекторите към нас се зададе висок и мършав мъж. Когато се приближи, различих каската и бойната униформа на морски пехотинец, после го чух как изруга Файндър:
— Да те вземат мътните, Ерик, за пръв път имам мокри сънища, откакто съм тук. Вдигнал съм го колкото Еверест. Дано да не си ме събудил за някоя глупост.
— Колкото Еверест ли? Бяло момче като теб? Дрън-дрън. — Файндър се разсмя. — Хей, дано оная в съня да е била жена ти.
— Много ясно. — Онзи отсреща също се разсмя. — И двете й сестри. Особено онази, едрогърдестата Елизабет.