Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
Вън от хотела Дънстън се строполи в едно такси. Нервите му бяха зле раздрусани. Не успя да я домъкне до прозореца преди намесата на другия. Беше възможно Пола Стенли да не бе осъзнала неговото намерение да я хвърли вън. Вероятно тя все още мислеше, че нападението му цели изнасилване. В началото на борбата, преди да прилепи ръцете й към тялото, той бе опипал гърдите й.
Пристигна в хотела и изтича право в стаята си. В банята изследва лицето си. Върху лицевата му ябълка имаше около пет сантиметра дълго разцепване на кожата. Това беше адски силен удар. Намери бутилка коняк и напълни устата си. Провал! В най-добрия случай можеше да очаква тя да го обвини в сексуално насилие, а в по-лошия — в опит за убийство, ако бе разбрала връзката с отварянето на прозорците. На пътя към прозореца имаше канапе — може да е допускала, че я дърпа към него. Облегна се на масата и си пое въздух. Толкова с парите! Сега нямаше никакви шансове повече. Не му оставаше нищо друго, освен да се маха оттук, по дяволите! Взе куфара си и го постави върху леглото. Когато започна да опакова дрехите си, телефонът зазвъня. Той се поколеба. Винаги можеше да отрече всичко — нямаше никакви свидетели. Кой не знаеше, че жените са склонни да твърдят подобни неща. Обвиняваният можеше винаги да извърти работата като проява на истерия или самоизтъкване… Телефонът продължаваше да звъни и той вдигна рязко слушалката.
— Слава богу! — чу той гласа на Фишер. — Къде ли не те търсих. Я ми кажи, как прекарваш предобедите си?
— Разглеждах забележителности. — Дънстън се чудеше откъде да намери лейкопласт за раната си. Този човек му беше нанесъл истински професионален удар от карате. — Какво става? — Не че се интересуваше много, но трябваше да каже нещо на Фишер.
— Много нещо. Слушай, ще ми бъде необходима твоята помощ. Зная къде е Солницата и ще я извадим днес с принцесата, но се появиха някои усложнения.
— О! — Всички зъби от дясната страна го боляха. — Какво се е случило?
— Генералът. Той е заедно с Пола. Когато отидем за съкровището, той ще чака там. Никак не желая тя да бъде наранена, ако се получи някаква бъркотия. Искам да дойдеш и ти.
— Къде е Солницата? — Мислите на Дънстън летяха далеч от разговора. Видя отново смътните очертания на мъжката фигура, този, който му нанесе майсторски удар. Това беше замахване на убиец, насочено към шията му. Бе придобил впечатление за висок човек с бяла коса, сега си спомняше добре. Бяла коса. — Боже! — промълви той тихо, за да не чуе Фишер. Ето кой спаси Пола Стенли. Разбира се, криел се е в апартамента… — Та къде е съкровището? — повтори той.
— В „Риц“. В някогашния апартамент на генерала, където е живял по време на войната.
— Много хитро измислено. И, струва ми се, съвсем си прав. Когато отидеш за Солницата, ще намериш там и двамата. Не се безпокой, можеш да разчиташ на мен. Ще дойда. Кажи ми само времето и стаята.
— Веднага щом като се срещна с принцесата. И нито дума за генерала, когато я видим. Имам свое основание за това. Не желая да бъде повикана полицията.
— За какво ли пък ще са ти притрябвали. Няма да имаш нужда от тях. Аз ще ти помогна. — Той затвори телефона.
Пола Стенли няма да може да го обвини. Заради баща си няма да смее да се оплаче. Дънстън извади от куфара ризите, които беше опаковал, и ги върна в чекмеджето на гардероба. Не би посмяла да каже нищо пред страха от появата на полицията. Той си беше осигурен. Фишер го бе повикал на помощ, за да приберат Солницата. Бръкна надълбоко в куфара и извади пистолета си, зареди го и го пусна в джоба на сакото. Предстоеше му да застане лице в лице с опасен военнопрестъпник, търсен от Интерпол. Два заека, каза си той и се засмя, но смехът му бързо се превърна в гримаса поради отеклата буза.
Два заека с един изстрел. Та той може чудесно да заслужи парите, а на всичко отгоре и медал.
— Не се страхувай — каза генералът. — Аз няма да ти сторя зло. Погледни ме, Паула. — Тя бе паднала на пода, когато Дънстън я блъсна към него. Бронзарт коленичи до нея с една ръка под раменете й. По лицето й се стичаха сълзи. Втренчи поглед в него и той забеляза как изражението й се промени. — Аз съм твоят баща — произнесе тихо той. — Аз съм баща ти.