Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Той беше поет и цекист, който мислеше държавнически: невъзможната за четене, дори за показване на цензурата „рискована“ книга, написана обаче под съветско небе, вече беше собственост на държавата — и не можеше по каприза на възглупавия автор ей т а к а да се дава за прочит на хората!
А аз си мислех, че е тъкмо обратното! Наближаваше да стане година от провала ми, но дори в моята невъзприемлива глава се проясни тяхното и моето положение: че аз няма, няма, няма какво да губя! Че открито, без да се тая, без да се отричам да я давам наляво и надясно, „Болницата“ за мен с нищо не е по-опасна, отколкото онази лагерна пиеса, която вече цяла година е прибрана на Голяма Лубянка. — Вие ли ги раздавате? — Да, аз ги раздавам!! Аз съм ги написал, аз ги раздавам! Не ме интересуват всичките ви издателства! — моята книга се разграбва, четат я и преписват на машина по цели нощи, тя ще стане литературен факт, преди да зяпнете! Я нека се опитат вашите ленински лауреати така да разпространяват своите ръкописи!
Ето, ето в какъв смисъл било казано: „Дойде ли беда, не се гнуси и от нея!“ Бедата може да ни отключва свободата! — стига да съумееш да разгадаеш тази беда.
За моята сила ми беше говорил навремето Дьомичев — тогава не го доразбрах. Сега с едногодишното си бездействие самите власти ми показаха каква е силата ми.
Разбира се, не се явих на повикването на Твардовски, а му написах следното:
„…Ако Ви е развълнувало, че повестта стана известна не само на редакцията на «Новый мир»…, би трябвало да изразя учудване… Това е право на всеки автор и би било странно, ако сметнехте, че трябва да ме лишите от него. Освен това не мога да допусна «Раковата болница» да повтори печалния път на романа: първо неопределено дълго очакване, молби към автора от страна на редакцията на никого да не го дава за прочит, след това романът е загубен и за мен, и за читателите, но се разпространява по някакъв таен списък на подбрани лица…“
Написах му — и не мислех, че ще е жестоко. А за А. Т. излязло много жестоко. Казват, че бил плакал над това писмо. За загубената детска вяра? за загубеното приятелство? за загубената повест, която сега ще влезе в ръцете на редактори гангстери?
Оттогава в „Новый мир“ нито съм стъпвал, нито съм се обаждал по телефона; освободен в действията си, аз се блъсках и гърчех в напъни да измисля: какво още? какво още да предприема срещу безсрамния нокът на враговете, толкова дълбоко забит в моя роман, в моя архив? Съдебният протест би бил безнадежден. Натрапваше се общественият протест.
Навремето, когато гледах Съюза на писателите отдалеч, той целият ми приличаше на глумливо тържище в литературния храм, достоен единствено за бича. Но — безшумно никне живата трева, обгръщайки нахвърляните стоманени греди, и ако не я тъпчат — дори тия греди ще покрие. Здрави и напълно неомърсени стебла безшумно прорастват това гнило болно тяло. След Хрушчовите разобличения техният растеж става особено бърз. Когато попаднах в СП (От ССП — Съюз на съветските писатели. — Бел. пр.), с учудване и радост открих тук много живи свободолюбиви хора — открай време такива или неуспели да се покварят, или отхвърлящи покварата от себе си. (Още един пример за това, че никога не бива да се съдят всички вкупом.)
Сега лесно бих могъл да намеря и сто, и двеста честни писатели и да им изпратя писма. Но огромното мнозинство от тях не заемаха в СП никакви ръководни постове. Подбирайки ги не по служебния, а по душевния признак, можех да им създам неприятности и ни най-малко нямаше да допринеса за целта си: гласността на съпротивата. А да изпращам протести до многолюдните и бездарни управи — общосъюзни и общоруски — на СП, би било отчайващо безплодно. Но се задаваше през декември 1966 година писателският конгрес, отложен неотдавна от юни — първият конгрес, откакто бях в СП, и може би последният. Това се казва случай! В момента на конгреса старото ръководство вече е безправно, новото още не е избрано и аз имам правото да различа достойните делегати според собственото ми разбиране. Не е ли същинска Ленинова тактика апелирането към конгрес? Нали той именно ни учи така: да издебваме момента, когато вече не… и още не…
Но имаше време до конгресния декември, а много ми се щеше да протестирам по някакъв начин срещу онова, което се върши с моите произведения. И реших засега да се обърна — още веднъж и за последен път — до ЦК. Не съм член на партията, но до това полубожествено учреждение всеки трудещ се има правото да изпраща молби. Бяха ми казвали, че там дори очакват писмо от мен, разбира се, секретно, тоест пълно с разкаяние, умоляващо да ми се даде възможност да оплюя всичко онова, което съм бил до днес, и да докажа, че съм „напълно съветски човек“.