Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
— Ауре ентулува! Пак ще настане ден!
Седемдесет пъти извикал; ала накрая го заловили жив, както бил заповядал Моргот, защото дори и отсечени, ръцете на орките продължавали да го стискат; а на мястото на убитите идвали нови и нови, докато го затрупали под телата си. Тогава Готмог оковал пленника и със злобни насмешки го помъкнал към Ангбанд.
Тъй завършила битката Нирнает Арноедиад в часа, когато слънцето потъвало зад морето. Нощ паднала над Хитлум и откъм Запада налетяла свирепа буря.
Голямо било тържеството на Моргот и замислите му се сбъднали тъкмо тъй, както най-много желаел; защото хората се възправили срещу своите събратя, изменили на Елдарите и всели страх и омраза между ония, що трябвало да са обединени срещу общия враг. От онзи ден охладнели сърцата на елфите към всички люде, освен Трите рода на Едаините.
Кралството на Фингон вече не съществувало; а Феаноровите синове се лутали като сухи листа, понесени от вихъра. Армиите им били разпръснати, съюзът разбит; и те заживели из дивите пущинаци под Еред Линдон, където постепенно родът им се претопил между Зелените елфи от Осирианд и загубил прежната слава и мощ. Под закрилата на Бретилския лес все още бродели шепа Халадини и техен вожд бил Хандир, син Халдиров; но в Хитлум не се завърнал нито един боец от Фингоновата армия или от Хадоровия род, нямало и вести за хода на битката и съдбата на техните владетели. Моргот обаче пратил натам източните племена, които преминали на негова служба, като им отказал обещаните преди това богати земи на Белерианд; затворил ги в Хитлум и забранил да напускат пределите му. Такава награда им дал за измяната към Маедрос: да грабят и измъчват старците, жените и децата от Хадоровия род. Оцелелите Елдари от Хитлум били откарани на робски труд в северните мини, само малцина успели да се укрият из пущинаците и планините.
Орки и вълци бродели на воля из целия Север и нахлували все по-далече на юг през Белерианд, та стигали чак до Върбовата страна Нан-татрен и границите на Осирианд, тъй че мрачна заплаха тегнела над всичко живо из поля и гори. Наистина, Дориат оцелял и чертозите на Нарготронд все още били укрити; но Моргот не им обръщал внимание — или защото не знаел за тях, или защото още не бил дошъл техният час в дълбините на неговата злоба. Мнозина били избягали към Заливите да се приютят зад крепостните стени на Кирдан, а моряците сновели с кораби покрай брега и преследвали неприятеля с кратки набези по суша. Но през следващата година, още преди да настане зима, Моргот изпратил могъща армия през Хитлум и Невраст; пълчища орки слезли надолу покрай реките Бритон и Нениг, разграбили цялото крайбрежие на Фалас и обсадили крепостите в Бритомбар и Егларест. Със себе си водели ковачи, миньори и огнетворци, що изработили на място грамадни машини; и въпреки храбрата съпротива накрая стените рухнали. Тогава Заливите били опустошени и от славната кула Барад Нимрас не останал камък върху камък; а повечето от елфите на Кирдан били посечени или отведени в робство. Но някои се качили на корабите и избягали по море; и между тях бил Ерейнион Гил-галад, изпратен в Заливите от баща си Фингон след Дагор Браголах. Тия последни оцелели отплавали заедно с Кирдан на юг към Баларския остров и там изградили убежища за всички, които тепърва можело да пристигнат; защото все още отбранявали част от брега около устието на Сирион и там имали множество бързи и леки кораби, укрити из тесните заливи и буйните тръстикови гъсталаци.
А когато Тургон чул за това, пак пратил вестоносци към устието на Сирион и подирил помощ от Кирдан Корабостроителя. По негова молба Кирдан изградил седем бързи кораба и те отплавали към Запада; ала повече не дошли вести за тях, освен за последния. Моряците на този кораб дълго се борили с вълните, додето накрая изгубили надежда и поели обратно, но пред самите брегове на Средната земя ги посрещнала свирепа буря; Улмо обаче спасил един моряк от гнева на Осе и вълните го изхвърлили на брега в Невраст. Този моряк се наричал Воронве и бил един от ония, що Тургон изпратил от Гондолин.
Цялата мисъл на Моргот неотклонно се стремяла към Тургон; ала Тургон вечно му се изплъзвал, а от всичките си противници Моргот тъкмо него най-силно желаел да погуби или залови в плен. Тази мисъл го мъчела и помрачавала радостта от победата, защото сега Тургон от могъщия род Финголфинов бил по право крал на всички Нолдори; а Моргот ненавиждал всички в този род и се боял от тях заради дружбата им с неговия могъщ неприятел Улмо и заради раните, що някога му нанесъл мечът на Финголфин. Но най-много се боял от Тургон, понеже още във Валинор бил усетил как колчем го приближи, над душата му пада черна сянка, предвещаваща, че в някой незнаен ден тъкмо от Тургон ще дойде неговата гибел.