Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
Но горделивият Турин отхвърлил прошката на краля и с никакви слова не успял Белег да го разубеди. Турин от своя страна увещавал Белег да остане в земите западно от Сирион; но Белег не пожелал и отвърнал:
— Виждам, че си упорит и непреклонен, Турин. Ала сега идва мой ред. Ако наистина искаш Крепколък да е до теб, търси ме в Димбар; защото натам се завръщам.
На следващия ден Белег си тръгнал и Турин го изпроводил на един изстрел с лък извън лагера, обаче не казал нищо.
— Значи сбогом навеки, сине Хуринов? — запитал Белег.
Тогава Турин погледнал на запад и съзрял в далечината да се извисява връх Амон Руд; и без да знае какво го чака, отговорил:
— Ти рече да те търся в Димбар. Аз пък ти казвам: дири ме на Амон Руд. Ако ли не, значи се сбогуваме за сетен път.
След това се разделили като приятели, но и двамата били печални.
Когато се завърнал в Хилядата пещери, Белег разказал всичко на Тингол и Мелиан, като премълчал само за жестокостта на туриновите разбойници. Въздъхнал Тингол и промълвил:
— Какво повече иска от мен Турин?
— Ако ми разрешиш, господарю — рекъл Белег, — аз ще го пазя и напътствам както мога; тогава никой няма да каже, че елфите хвърлят обещанията си на вятъра. А и не искам да видя как славната му доблест се похабява из пущинаците.
Тогава Тингол му разрешил да постъпи както намери за добре и добавил:
— Белег Куталион! С много подвизи си заслужил моята благодарност; и не на последно място стои това, че намери приемния ми син. На раздяла искай каквото желаеш и нищо не ще ти откажа.
— Щом е тъй, ще помоля за добър меч — казал Белег, понеже орките напоследък идват на тълпи, та само лък не е достатъчен, а сегашният ми меч не се справя с техните ризници.
— Избирай измежду всичко в моите оръжейници — отвърнал Тингол, — стига само да не е собственият ми меч Аранрут.
Тогава Белег избрал Англахел; мощен бил този меч и носел името си от туй, че бил изкован от небесно желязо, що паднало някога като пламтяща звезда; острието му лесно прорязвало всяко земно желязо. В цялата Средна земя имало само още един като него. За онзи меч не ще стане дума в нашия разказ, макар че същият майстор го изковал от същата руда; и този майстор бил Еол Мрачния елф, който взел за жена Тургоновата сестра Аредел. Макар и неохотно, някога той бил дал Англахел на Тингол като залог срещу разрешението да живее в Нан Елмот; другия меч, наречен Ангуирел, запазил за себе си, докато го откраднал синът му Маеглин.
Но когато Тингол протегнал дръжката на Англахел към Белег, Мелиан погледнала острието и казала:
— Зло има в този меч. Мрачната душа на ковача все още живее в него. Няма да обича той онзи, комуто служи; а и няма да остане при теб задълго.
— Както и да е, ще си служа с него додето мога — отвърнал Белег.
— От мен пък ще получиш друг дар, Куталион — рекла Мелиан, — та да помага из пущинака на теб и онези, които те съпровождат.
И му дала запас от лембас — прочутия хляб на елфите-пътешественици — и всяка питка била увита в сребристо листо, а върху нишките, с които били превързани, имало бял восък с печата на кралицата във формата на цветче от Телперион; понеже според обичая на Елдарите само кралицата имала право да съхранява и раздава лембас. С този дар Мелиан най-силно разкрила колко е благосклонна към Турин; защото никога дотогава Елдарите не били разрешавали на човек да опита от техните магически питки, а и отподире рядко се е случвало подобно нещо.
С тия дарове Белег напуснал Менегрот и се завърнал към северните предели, където най-често живеел при бойните си другари. Тогава орките били отблъснати от Димбар и Англахел се възрадвал, че най-сетне е излязъл от ножницата; ала когато настанала зима и боевете стихнали, Белег внезапно изчезнал и приятелите му повече не го видели.
След като Белег напуснал разбойниците и се завърнал в Дориат, Турин ги повел на запад от Сирионската долина; защото им било додеяло да живеят без отдих, вечно нащрек и вечно подгонени, та дирели по-безопасно убежище. И една вечер се случило тъй, че срещнали три джуджета, които побягнали от тях; и едното джудже изостанало, та било хванато и повалено, а един от разбойниците пратил стрела подир другите, докато изчезвали в здрача. Името на заловеното джудже било Мим; и то помолило Турин да му пощади живота, а в замяна обещало да ги отведе до потайното си жилище, което никой не можел да открие без негова помощ. Съжалил се Турин над Мим и запитал: