Хиляда сияйни слънца

Ребрата на Азиза започнаха да се броят, а закръглените някога бузки хлътнаха. Крачетата й изтъняха, а лицето й доби цвета на слаб чай. Когато я вземаше на ръце, Мариам усещаше щръкналата бедрена кост под опънатата кожа. Залмай лежеше на пода с безизразни примижали очи или се просваше като дрипа на скута на баща си. Ако успееше да събере сили, плачеше, докато се унесе, но спеше неспокойно и на пресекулки. Когато Мариам ставаше, пред очите й се появяваха бели точици. Постоянно беше замаяна и ушите й бучаха. Спомни си какво казваше за глада молла Файзула по време на Рамаданът: „И ухапаният от змия заспива, но не и гладният.“

— Децата ми ще умрат — каза Лайла. — Ще умрат пред очите ми.

— Няма — заяви Мариам. — Няма да го допусна. Всичко ще бъде наред, Лайла джо. Знам какво ще направя.

Един ужасно горещ ден Мариам си сложи бурката и двамата с Рашид тръгнаха към хотел „Интерконтинентал“. Билетът за автобус беше вече непостижим лукс и когато стигнаха до върха на хълма, Мариам беше грохнала. Докато се катереха нагоре, на няколко пъти й се зави свят и трябваше да спре за малко.

На входа на хотела Рашид поздрави и прегърна един от портиерите, облечен в червен костюм и шапка с козирка. Отстрани погледнато, двамата разговаряха приятелски и през цялото време Рашид го държеше за лакътя. По едно време кимна към Мариам и двамата я гледаха известно време. Стори й се, че има нещо смътно познато у този портиер.

После мъжът влезе в хотела, а двамата с Рашид останаха да го чакат. От тук Мариам виждаше Политехническия институт, а далеч зад него стария квартал Каирхана и пътя към Мазар. На юг беше отдавна пустеещият хлебозавод със зейнали по бледожълтата фасада дупки от артилерийски обстрел. Още по на юг се мержелееха развалините на двореца Дароламан, където преди много години Рашид я беше завел на пикник. Споменът от онзи ден беше реликва от едно минало, което вече не й се струваше нейното собствено.

Мариам се съсредоточи върху тези ориентири. Боеше се, че може да загуби кураж, ако даде воля на мислите си.

На всеки няколко минути пред хотела спираха джипове и таксита. Портиери се втурваха да посрещат хората в тях — все въоръжени мъже с бради и тюрбани, които слизаха от колите с една и съща самонадеяност и небрежна заплашителност. Мариам долови откъслеци от разговорите им, преди да изчезнат зад вратите на хотела. Чу да се говори на пущу и фарси, но и на урду и арабски.

— Виж истинските ни господари — рече Рашид с дълбок глас. — Пакистански и арабски ислямисти. Талибаните са марионетки. Тези тук са големите играчи, а Афганистан е тяхното игрище.

Рашид бил чул слухове, че талибаните пускали тези хора да правят тайни лагери из цялата страна, в които да обучават бойци за джихад и атентатори самоубийци.

— Защо се бави толкова този човек? — попита Мариам.