Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Къде са папките? Защо не съм ги виждала преди?
— Може да съм ги взел за известно време — той свива рамене и се отправя към кабинета си. — Чао.
— Почакай! — влизам след него и затварям вратата. — Просто не разбирам. Защо ликвидират отдела?
— Ти да си погледнала последните числа от продажбите? — извива очи Байрън.
— Покачили са се! — отвръщам, преди да успея да се спра, макар да знам, че е грешка.
— С три процента ли? — подсмива се Байрън. — Лекси, мокетите вече не вървят. Така и не успяхме да си извоюваме място при другите подови покрития. Приеми нещата. Партито приключи.
— Не можем да ликвидираме отдела. Оригиналният дизайн е класика. Ами килимите?
Байрън ме зяпва, след това избухва в смях.
— Да знаеш, че си смешна.
— Какво?
— Повтаряш се. Каза същото и на първото съвещание. „Ще превърнем мокетите в килими!“ — имитира ме той. — Откажи се.
— Но те всички ще останат без работа! Целият отдел!
— Колко жалко. — Той сяда на бюрото и посочва вратата. — Чака ме работа.
— Ти си мръсник — заявявам разтреперана. Изфучавам от офиса и хлопвам вратата. Все още стискам папката и дишам с усилие. Кръвното ми се е качило. Трябва да прочета всичко. Трябва да помисля.
— Лекси! — Завъртам се по посока на гласа и притискам папката към гърдите си. Фи е застанала на вратата на главния офис и ме чака. — Хайде! Ела да си вземеш кифличка.
В първия момент просто я наблюдавам и не казвам нищо.
— Хайде! — смее се тя. — Саймън Джонсън си тръгна, нали?
— А, да… — отговарям с прегракнал глас. — Тръгна си.
— Хайде. Всички те чакаме.
Не мога да откажа. Трябва да се държа нормално, приятелски, въпреки че съм готова всеки момент да се пръсна.
Фи ме хваща за ръката и щом влизам в офиса, едва не получавам шок. Те са подготвили плаката, на който пише ДОБРЕ ДОШЛА, ЛЕКСИ!!! Върху един от шкафовете е поставена кошница с кифлички и пликче с подарък.
— Така и не те посрещнахме — започва Фи, леко поруменяла. — Освен това искахме да ти кажем, че се радваме, че се оправяш след катастрофата. — Тя се обръща към останалите. — За онези от вас, които не познаваха Лекси преди… просто искам да кажа, че катастрофата промени нещата. Сега тя ще бъде най-страхотният шеф и трябва да я подкрепяме. За теб, Лекси!
Тя вдига чашата с кафето и всички започват да ръкопляскат.
— Благодаря на всички — промълвявам аз, цялата поруменяла. — Вие сте… чудесни сте.
До един ще останат без работа. Те нямат никаква представа. Купили са кифлички и подарък.
— Искаш ли кафе? — Фи ми подава чаша. — Дай тази папка…
— Не! — стисвам папката още по-силно. — Това е поверително…
— Да не би да са премиите? — хили се Дебс и ме сръчква. — Гледай да са хубави, Лекси! Имам нужда от нова чанта!
Успявам да се усмихна. Това е просто някакъв кошмар.
Когато най-сетне си тръгвам от работа, кошмарът не е приключил. Разполагам с цял уикенд, за да спася отдела. Не само че не познавам проблема, ами нямам представа какъв отговор да дам. Докато чакам асансьора, се приближава Байрън.
— Вкъщи ли ще работиш? — той извива вежди, когато вижда натъпканото ми куфарче.
— Трябва да спася отдела. Ще работя целия уикенд, за да намеря разрешение.
— Това майтап ли е? — Байрън клати глава. — Лекси, не чете ли предложението? Така ще бъде по-добре и за мен, и за теб. Създават нов стратегически екип, който ще ни даде повече власт и по-голям размах…
— Не е там работата! — изкрещявам, обзета от заслепяваща ярост. — Какво ще стане с приятелите ни, които нямат нищо?
— Ред сълзи, ред сополи. Да те предупредя, че чистачката вече си е тръгнала и няма кой да бърше след теб — подиграва ми се Байрън. — Ще си намерят работа. — Той се поколебава и ме поглежда. — Преди не ти пукаше.
Трябват ми няколко секунди, за да разбера смисъла на думите му.
— Как така?
— Преди катастрофата ти пусна мухата да се разформирова отделът. Така сме щели да имаме повече власт, повече пари. Защо не?
Усещам как се вледенявам.
— Не ти вярвам — гласът ми трепери. — Никога не бих предала приятелите си.
Байрън ме поглежда жално.
— Напротив. Не си светица, Лекси. А и защо да бъдеш? — Вратата на асансьора се отваря и той се качва.
Пристигам в магазин „Ландриджес“ като насън. Имам среща със стилистката си Ан в шест. Според наръчника двете с нея се срещаме всеки три месеца и тя ми избира дрехи, които да са подходящи за съответния сезон и събития.
— Лекси? Как си? — посреща ме глас, когато приближавам рецепцията. Ан е дребна, с късо подстригана тъмна коса, тесни черни панталони и особен парфюм, от който веднага ми прилошава. — Много се притесних, когато научих за катастрофата!