Ричард Лъвското сърце [bg]

Докато слушате гласа на Едит, неочаквано заговорила с него почти състрадателно и нежно, рицарят за малко да произнесе съответния отговор. Ако не беше категоричната заповед на Ричард и обещаното от самия него мълчание, би казал, че гледката пред него и думите, които чува, са достатъчна награда и за пожизненото робство, и за хилядите опасности, които го дебнат на всяка крачка. Но рицарят навреме се овладя и само дълбока, страстна въздишка бе единственият му отговор.

— Сигурна съм, че отгатнах правилно — продължи Едит. — Познах ви, още щом се появихте до дървената кула, в която бях с кралицата при военния преглед. Познах и прекрасната ви хрътка. Дамата, която не може да познае верния си рицар дори в маскарадни дрехи, не е достойна за услугите на такъв доблестен рицар като вас. Говори с Едит Плантагенет и не се страхувай — тя ще съумее да възнагради изпадналия в беда рицар, който я почиташе, служеше и извършваше военни подвизи в нейна чест, когато съдбата му беше благосклонна към него. Още ли мълчиш? Какво ти пречи да говориш — страхът или срамът? Ти не знаеш какво е страх, а що се отнася до срама, нека той сполети хората, виновни за твоето нещастие.

Рицарят, принуден да играе ролята на ням при този увлекателен разговор, бе обзет от отчаяние. Той можеше да изрази мъките си само с дълбоки въздишки. След това допря пръст до устните. Едит се отдръпна, явно недоволна.

— Какво! — значи не се преструваш на ням, а наистина си онемял! Не съм очаквала. А може би ме презираш, защото с благодарност признах твоята преданост? Не мисли лошо за Едит — тя също има право да се отплати за услугите и да награди за обидите, които преданият рицар е понесъл заради нея. Защо кършиш ръце? Да не би…

При тези свои думи Едит потрепери.

— Нима жестоките хора наистина са ти отнели способността да говориш? — продължи тя. — Клатиш глава? Какво значи тогава твоето държание — нима от инат постъпваш така? Но няма да те питам повече. Изпълни своето поръчение. Аз също мога да онемея.

Преоблеченият рицар направи жест, който вероятно трябваше да каже, че оплаква положението си и че моли за извинение. Сетне й подаде писмото на султана, увито в тънка коприна и в златен брокат. Едит взе свитъка, прегледа го небрежно, остави го настрани и тъжно взряна в рицаря, тихо промълви:

— И нито думица ли от теб?

Рицарят притисна длани към челото си, сякаш искаше да изрази мъката си, че не може да изпълни нейното желание. Едит разгневена му обърна гръб.

— Върви си! — заповяда му тя. — Говорих ти достатъчно, дори прекалено много. Разговарях с човек, който не пожела да ме удостои дори с едничка дума. Върви си! Ако съм те обидила, сега си платих горчиво за това. Може би заради мен ти изгуби своето положение в двора, но по време на това посещение загубих достойнството си и се унижих и в твоите очи, и в моите също.

Едит закри лицето си с ръце — явно изпитваше дълбоко вълнение. Сър Кенет понечи да се приближи до нея, но тя го възпря.