Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Ала след няколко минути променихме посоката; от кораба един след друг се разнасяха изстрели и нашият командир започна да мисли, че сме сбъркали пътя. Той даде заповед да се върнем назад.
Пак се чу изстрел и ние наново изменихме посоката, но скоро разбрахме, че и тя е погрешна. Завладя ни нерешителност.
Още един изстрел достигна до ушите ни, но по всичко личеше, че той иде отдалече. Надеждата ни изоставяше, когато разбрахме, че се отдалечаваме от кораба или по-точно той се отдалечава от нас и всяка минута разстоянието помежду ни се увеличава.
Гребяхме само по инерция, без желание. Рансъм извика неочаквано:
— Оставете веслата! Лодката се върти като пумпал, не мога да разбера накъде отиваме — напред или назад. Ясно е, че се отдалечаваме от кораба. Не се движете и слушайте! Няма да направим нищо, ако се мятаме ту в една, ту в друга посока.
Заповедта беше изпълнена. Вдигнахме веслата и застинахме по местата си, вслушвайки се напрегнато.
Но нищо не чувахме. Всъщност чувахме само това, което можеше да ни доведе до отчаяние: крясъците на морските птици ставаха все по-резки и по-пронизителни; вятърът се усилваше и заплашваше да се превърне в ураган.
За борба с бурята разполагахме само с нашата орехова черупка. Единствено нейните жалки дъски ни отделяха от смъртта.
През цялото време, докато бяхме в мъглата, ние се движехме безполезно ту в една, ту в друга посока, като само напразно хабяхме сили, без да постигнем нещо. Ние, гребците, с истинско облекчение чухме сега думите на Рансъм, който се обърна към кормчията:
— Гремел, мисля, че най-добре ще бъде да стоим на едно място; поставете лодката по посока на вятъра.
Отново повдигнахме веслата и лодката, подчинявайки се на кормилото, зае указаното положение. Макар и все още да се вслушвахме от време на време, правехме го съвсем машинално, без каквато и да е надежда. Обезкуражени от предишните самоизмами, си казвахме, че нищо добро не ни чака и по-нататък.
Ала заплашващата ни буря още се бавеше, духаше само силен вятър. Получихме заповед да оставим чифт весла. Достатъчни бяха две, за да поддържат посоката на лодката. Тъй като бяхме вече много гладни и жадни, решихме да похапнем. За наше щастие имахме повече провизии, ала въпреки това командирът даде заповед да икономисваме продуктите, като изказа опасенията си.
— Другари — обърна се той към нас с добродушието на истински моряк, — не се знае още колко време ще бъдем тук. Сами виждате това, а продукти имаме колкото да не умрем от глад и да издържим три дни. Ако към края на третия ден не се срещнем с „Летящият облак“ или с някой друг параход, сами разбирате какво ни очаква.
Разбирахме и нямахме намерение да му противоречим. Задоволихме се с умерени порции, само колкото да поддържаме силите си. Заповедта беше правилна и дойде тъкмо навреме.
Като привършихме вечерята, започнахме да обмисляме как по-добре да се приготвим за нощта. Решихме трима от нас да спят или поне да се опитат да поспят, а другите трима да бъдат на пост. След това първите ще сменят вторите.
Някои бяха с куртки, които свършиха добра работа. Покрихме с тях спящите, тъй като, макар и в средата на лятото, на петдесет градуса ширина нощите бяха студени и куртките не бяха излишен разкош.
Ала никой не спа. Всички се питахме какво ли ще ни донесе зората.
Уви, зората не ни зарадва с нищо! Отново гъста мъгла ни заобикаляше от всички страни. По жълтия й оттенък разбрахме, че слънцето е изгряло.
Не стана по-светло, отколкото през нощта, но от сутрешния въздух лъхаше нещо животворно и ободрително, което отново събуди нашите надежди и ни караше внимателно да се вслушваме.
Чухме няколко топовни гърмежи и при всеки от тях обръщахме лодката на онази страна, откъдето ни се беше счуло, че иде. Всеки нов изстрел ни караше да мислим, че предишният ни е заблудил.
Това бе непоносимо. След толкова уморително лутане напред-назад ние спряхме по заповед на командира. Какво ни оставаше да правим? Изстрелите замряха, а ние все още не бяхме сигурни в коя посока да тръгнем.
Поне да можехме да се възползваме от зрението си, ако не от слуха! Но мъглата си оставаше все същата. Ако всичко това продължаваше още дълго, най-умното би било да заспим.
Но не можехме, макар да имахме нужда от сън. Напрегнато се взирахме в мъглата с надеждата да видим, че започва да се разсейва. Ала пред очите ни стоеше все същата завеса — бяла и зловеща като саван. Гледахме я, спорехме и се питахме дълго ли ще продължава всичко това.
Изведнъж се чу гласът на кормчията:
— Мъглата се вдига! Още малко търпение, момчета, скоро ще видите пак чистия океан. Да се надяваме, че изведнъж ще съзрем „Летящият облак“.