Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Но Рансъм не обръщаше ни най-малко внимание нито на морето, нито на небето, нито пък на останалите лодки, които вече не можеха да съперничат на нашата. Корабът все още се виждате и това му беше достатъчно. Ала постепенно „Летящият облак“ се скри зад вълните — виждахме само върха на главната мачта. А Рансъм не искаше да отреже въжето и да се откаже от кита, който беше ранил. Чудовището продължаваше своя бесен бяг. От време на време кормчията Гремел предупреждаваше командира за опасността, на която излагаше всички, в това число и себе си.
— Както виждате, мистър Рансъм — с почтителен тон говореше старият китоловец, — вече настъпва нощта и едва можем да различим върха на мачтите. Загубим ли кораба от погледа си, Бог знае какво може да се случи. Не е ли по-благоразумно да отрежем въжето?
— Никога — упорито отговори вторият офицер. — Върховете на мачтите още се виждат. Как мислите, Гремел — че ще позволим на кита да се подиграва с нас — точно в минутата, когато трябва да му нанесем последния удар? Погледнете само този бяг, — убеден съм, няма да продължи дълго.
— Не искам да ви гневя — отвърна Гремел, — но изглежда, още дълго ще се държи… Той има доста сили, за да ни създаде грижи. Виждате ли го?
Китът изхвърляше вода през дихателните органи, и то толкова нависоко, щото вятърът донесе капки от нея чак до нас. Младият офицер се обърна и лицето му изразяваше недоволство и разочарование, когато видя, че мачтите на „Летящият облак“ вече изчезват от хоризонта. Той се колебаеше между нежеланието си да зареже кита в такъв благоприятен момент и страха да извърши голямо безразсъдство, като си позволи да бъдем отвлечени по-нататък.
— Аз не мога да се реша да отрежа въжето, когато на края му има кит — с недоволен тон отговори той, — още повече че копието е много добре забито. Вярвам, бихме свършили с жертвата само за минута, ако той пожелаеше да спре.
Ала китът нямаше намерение да спира. Лодката продължаваше да се плъзга по вълните, като ги разпенваше със своя остър нос.
Офицерът се обърна още веднъж, после внимателно погледна небето и най-после извади своя китоловен нож, като произнесе разочаровано:
— Мисля, че друг изход няма. Рискуваме да загубим кораба от погледа си, особено сега, когато слънцето залязва… Сами виждате това, момчета!
Той като че ли предварително се извиняваше, задето се гответе да прекрати лова.
— Този път ще трябва да се откажем. Ах! Към нас идва мъгла. Възможно ли е подобно нещо?
Всички обърнахме погледите си към морето. Синкава пара се надигаше от водата в посока срещу вятъра и бързо идваше към нас.
— Това е мъгла! — извика кормчията разтревожен. — Режете, мистър Рансъм, по-скоро режете!
Офицерът не се бави повече и с един удар преряза въжето.
Китът, сякаш празнуващ своята победа и своето освобождение, удари по водата с огромната си опашка, бързо се гмурна и повече не се показа.
— Управлявайте, Гремел! — изкомандва офицерът. — Пригответе мачтата, поставете платното. По-живо! Да определим мястото, за да не объркаме пътя, по-скоро!
Но той едва бе успял да извади компаса от кутията и да разгърне картата, когато мъглата ни обгърна. Компасът повече не ни беше потребен. Той, разбира се, ни сочеше къде е север и къде е юг, но не можеше да ни определи мястото, където се намирахме.
— По-скоро поставете платното! — извика офицерът. — На веслата, момчета! Работете бързо и енергично; най-добре ще бъде да плаваме по посока на вятъра, защото китът ни мъкнеше все срещу вятъра. Да беше се позабавила тази проклета мъгла само с пет минути, щях да определя къде се намира корабът. Вече е късно и сме в много лошо положение.
— Наистина сме зле — отговори кормчията. — Друго не може да се каже. Доколкото си спомням, друг път не съм изпадал в по-лошо положение.
Единствената ни надежда за спасение беше да намерим „Летящият облак“. Но как да го намерим? Не разполагахме с никакви данни за определяне на посоката освен вятъра. А и той е капризен, както и мъглата — всяка минута можеше да промени посоката си. Може и да я е променил вече, докато се колебаехме. Уповавайки се на него, има опасност да се отдалечаваме от кораба.
Само онзи, който е изпадал в нашето положение, може да Разбере как ни измъчваше тази неизвестност, докато продължавахме мълчаливо да гребем. А нощта, за да направи самотата ни още по-пълна и неизвестността ни още по-мъчителна, ни оборна с тъмнина подобна на траурен креп, като ни караше да потръпваме от ужас.