Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Глава десета
Има чувства, които не могат да се представят, нито да се разкажат, докато не се изпитат. Сред тях се отнася и това, дето ви завладява, когато сте сред непрогледна мъгла в открито море, но не сте на кораб. Дори и денем на борда на истински кораб, ако не изпитвате ужас, все пак се чувствате доста зле, не вярвате в своята безопасност сред гъстата мъгла, способна да измами всяко пресмятане и предпазливост.
А с нашата орехова черупка, сами сред океана, без да знаем накъде отиваме, шансът ни да налучкаме верния път или да се заблудим бе еднакъв. Затова се тревожехме, въпреки че в ръцете ни още бяха веслата, владеехме ги добре и бяхме силни. Но нашите движения бяха плахи и нерешителни като на хора със завързани очи.
— Момчета — извика нашият командир, — отдъхнете си малко. Запалете фенера, за да погледнем компаса. Предполагам, че вятърът скоро ще утихне. Вслушайте се добре дали няма да се чуе топовен гърмеж и от коя страна.
Всяка китоловна лодка има по една бъчва, в която се пази фенерът и всичко необходимо за паленето му. Осветихме компаса, който Рансъм държеше в ръце. Когато погледнахме лицето му, забелязахме по него тревога и дори отчаяние. Той веднага определи, че след първото наблюдение вятърът е изменил посоката си. Да, вятърът, на който разчитахме, който беше нашата единствена надежда за спасение, ни измени.
— Лоша работа — полугласно произнесе Рансъм, като разбра, че сме се заблудили. — Да се надяваме повече на вятъра, е безполезно, ще опитаме да се справим и без него; доколкото може, ще използваме компаса. Нашият кораб трябва да се намира на северозапад. Как мислите, Гремел?
— Не е възможно да се каже… Отговорът на Гремел не ни окуражи много.
— Но — продължи Гремел — аз смятам, че можем да тръгнем в тази посока, както във всяка друга.
— Отлично! Нека се опитаме — каза младият офицер с решителен глас. — Напред, братя! Изпълнете своите задължения, а аз ще изпълня моите.
Той взе фенера от ръцете на кормчията, който го прикриваше, а ние мълчаливо се заловихме за веслата. Мисля, че никога не сме изпълнявали с по-голяма неохота и с по-малко надежда своите задължения. Гребяхме съвсем машинално. Никой не мислеше, че тази нощ можем да стигнем кораба, ако изобщо ни беше съдено да го стигнем някога. Необходимо е добре да се познава морето, за да се разбере, че и най-малкото отклонение вляво или вдясно можеше да ни отдели от правия път, ако сме били на него. С помощта на компаса или без компас, все едно, ние вървяхме напосоки, съвсем без път. Рансъм знаеше това най-добре. За да бъде с чиста съвест, той даде някои нареждания на кормчията, погледна компаса, но по неговия тон се разбираше, че сам не вярва в това, което говори. Ние също не вярвахме. И често вдигахме веслата, за да се вслушаме дали не се чува топовен гърмеж. Нашият командир очакваше със същото безпокойство, както и ние; и вместо да ни упреква в леност, както би направил в други случаи, сега ни заповядваше да спираме.
Колко пъти ни люлееха вълните, докато се ослушвахме за желания сигнал. Така напряга слух осъденият, когато му четат присъдата. Но ние чувахме само шума на вълните и пронизителния крясък на морските птици, които също като нас се лутаха сред мъглата и не знаеха накъде да летят.
Радостта ни нямаше граници, когато чухме сигналния изстрел, така дълго очакван. Започнахме радостно да викаме. Но не всички споделяха този ентусиазъм. Лицето на стария Гремел бе още мрачно и замислено.
— Е! Гремел, какво ви е? — обърна се към него командирът. — Чухте ли изстрела?
— Да, чух го, както всички. Но това още не е достатъчно, за Ла се смятаме в безопасност. Никому не вярвам, който би казал от коя страна дойде гърмежът. Аз заявявам, че не зная.
Той беше напълно прав, ние скоро забелязахме това. Толкова се зарадвахме на този гърмеж, че не обърнахме внимание от коя страна бе дошъл.
Рансъм предполагаше, че изстрелът дойде от север. Той още отначало следваше тази посока. Поглеждайки пак компаса, даде заповед да продължаваме на север.
Подчинявахме се без желание. Всички наши надежди отново изчезнаха, защото мненията ни за посоката на изстрела си противоречаха. Отново вдигнахме веслата, за да чуем кога и от коя посока ще бъде даден вторият изстрел.
Оръдието се чу пак, ала този път звукът бе глух и слаб, сякаш между нас и „Летящият облак“ имаше някаква стена.
Рансъм продължаваше да упорства, че звукът идва от север, и настояваше да държим същата посока. Ние се стремяхме да не вдигаме много шум и през цялото време се ослушвахме. Трети път отново бяхме измамени от звука, както и преди.