Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Две седмици по-късно пристигна писмо. С него тя искаше да се разделим. Същия следобяд при мен дойде Хобхаус.
„Мисля, че би трябвало да знаеш“, рече той. „Из града се носят невероятни слухове. Жена ти искала да се разделите и нещо още по-лошо.“
Хвърлих на Хоби писмото. Той го прочете, като бръчките по челото му ставаха все по-дълбоки. Най-сетне го остави и вдигна глава. „Разбира се, ти трябва да заминеш в чужбина“, каза приятелят ми.
„Защо“, попитах аз, „смяташ, че слуховете са толкова лоши?“
Хоби замълча, после кимна.
„Казвай.“
Хобхаус се усмихна. „О, нали знаеш“, махна той с ръка. „Прелюбодейство, содомия, кръвосмешение…“
„И най-лошото?“
Хобхаус ме гледаше втренчено. Наля питие и ми подаде чашата. „Онази кучка — Каролайн Лем“, най-после промълви той. „Разправя наляво и надясно… Е, ти се досещаш какво.“
Усмихнах се и пресуших чашата. После я ударих в земята. Хобхаус поклати глава. „Ще трябва да заминеш в странство“, отново рече той. „Моля те, старче. Просто нямаш друг избор.“
Аз, разбира се, не заминах. Просто не можех да понеса такова нещо. Колкото повече ме чернеха във вестниците или си шушукаха по улиците, толкова повече мечтаех за моята открадната добродетелност, с чиято помощ бих могъл да отрека онова, което знаеше целият свят. Но съдбата ми се оказа предопределена — Каро си бе свършила работата твърде добре. Една нощ отидох на танци с Августа под ръка. Когато влязохме в залата, всички се умълчаха. Стотици очи се вторачиха в мен, след което се отместиха. Никой не се приближи до нас. Никой не ни заговори. Чух зад гърба си една единствена прошепната дума — вампир. През онази нощ мислех, че я чувам навсякъде.
Разбрах, че изгнанието ми е неизбежно. Няколко дни по-късно изпратих Августа да си ходи. Тя бе останала до мен във всичко — любовта й не ми бе изневерила. Без нея животът ми щеше да е абсолютната самота. И все пак, когато си замина, почувствах облекчение — бях сигурен, че няма да пия от нейната кръв. Отново се захванах с плановете за пътуване. Отчаянието ми се смеси с диво усещане за свобода. Светът ме мразеше — е, аз него — също. Припомних си старите си намерения. Да пътувам и да се занимавам с проучвания. Както се бе изразила лейди Мелбърн — готвех се да очертая същността на своето вампирско състояние. Поръчах да ми направят карета, подобна на тази на Наполеон. В нея имаше двойно легло, шкаф за вина и библиотека. В шкафа подредих бутилки с Мадейра, смесена с кръв. В библиотеката — научни и окултни книги. Наех също така един лекар — млад човек, работещ по свойствата на кръвта. Той беше известен с репутацията си на човек, занимаващ се с по-тъмните области на медицината. „Тези знания“, мислех си аз, „могат да се окажат стимулиращи“. Дадох му за изследване проби от собствената си кръв. Името на този доктор беше Джон Полидори.
Датата на отпътуването непрекъснато приближаваше. Домът ми на „Пикадили“ постепенно се опразваше. Обикалях из пустите, кънтящи коридори. В детската стая и тази на Августа все още се усещаше съвсем лек, насмешлив мирис на кръв. Опитах се да не му обръщам внимание. Вече рядко излизах — името и лицето ми имаха лоша слава — бях потънал до гуша в делови задачи и срещи с приятели. Бях си взел и любовница. Казваше се Клер — само на седемнайсет години. Беше доста красиво, но и своенравно момиче. Сама се хвърли в ръцете ми. Използвах я, за да се разсейвам и да не мисля. Един следобяд тя доведе при мен сестра си. „Това е Мери,“ рече ми.
Сестрата също беше красива, но по-сериозна и не така необуздана като Клер. Тя прегледа книгите, които приготвях за път. Взе една и прочете заглавието й: „Електричеството и принципите на живота“. После, фиксирайки ме със своите дълбоки, тъжни очи, отбеляза: „Мъжът ми се интересува от такива неща… Той също е поет. Може би го познавате?“ Повдигнах вежди. „Шели“, каза Мери. „Пърси Шели. Мисля, че ще ви е приятно да се запознаете с него.“
„Жалко“, отвърнах аз, показвайки куфарите, „но както виждате, заминавам за чужбина.“
„Да, наистина“, рече Мери. „Знае ли човек? Може да се срещам на континента.“
Усмихнах се леко. „Да, може да се срещнем.“ Дълбоко се съмнявах. Виждах по надигащата се в очите на Клер лудост, че мозъкът й започва да се помрачава поради страстта й към мен. От този момент започнах да отбягвам нейните визити. Не й позволявах да ме изненадва и следи. Ако го стореше — тогава лошо й се пишеше.