Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Мислиш ли, че мога да остана на това място, след като съм му навлякъл такова нещастие? — рекъл Сивушко.
— Не прибързвай. Почакай до сутринта и тогава решавай!
— Ти си ми казвал, че елените не могат без гората — отвърнал Сивушко и с тези думи се разделил с Кар.
Кар се прибрал много обезпокоен от този разговор и още на сутринта отишъл пак в гората да търси елена. Но Сивушко никъде го нямало и кучето не го търсило дълго. То разбрало, че Сивушко е послушал, смока и е отишъл в изгнание.
Кар си тръгнал в много лошо настроение. Не можел да разбере как Сивушко се е оставил да бъде прогонен от този проклет смок. Такава глупост Кар никога не допускал. Каква власт може да има Безпомощния?
Като вървял така, потънал в мислите си, Кар видял горския пазач, който гледал към едно дърво.
— Какво гледаш? — попитал го човекът, който стоял до него.
— Някаква болест, е налегнала гъсеничките — отговорил пазачът.
Кар много се учудил, а още повече се ядосал, че смокът е имал сила да сдържи думата си. Сега Сивушко ще трябва да стои в изгнание цяла вечност, защото този смок изглеждал безсмъртен.
Но както се ядосвал, хрумнало му нещо, което малко го утешило. „Смокът може и да не живее толкова дълго. Няма все да лежи скрит в корените я! Нека само изчисти гъсениците, аз знам кой ще му прегризе врата.“
Сред гъсеничките наистина се явила някаква болест, но първото лято тя не се разпространила много. Едва избухнала и гъсеничките се увили в пашкули. От тях излезли милиони пеперудки. Нощем те летели като снежинки между дърветата и снасяли безброй яйца. На следната година трябвало да се очаква още по-голямо бедствие.
Бедствието дошло, но не само над гората, а и между гъсеничките. Болестта бързо се разнасяла от една област в друга. Болните гъсенички преставали да ядат, изпълзявали на върховете на дърветата и там умирали. Голяма радост настъпила между хората, но между животните тя била още по-голяма.
Кар изпитвал някакво мрачно задоволство, като си мислел за часа, когато ще може да прегризе врата на Безпомощния.
Но гъсеничките били плъзнали на десетки километри из боровата гора, та и през това лято болестта не засегнала всички, а много от тях останали живи и се превърнали в пашкули и пеперуди.
Прелетните птици носели на Кар поздрави от Сивушко, който пращал известие, че е жив и здрав. Но птиците разказвали на Кар, че Сивушко много пъти бил преследван от ловци и едва успявал да се спаси.
Кар живеел в тревога, мъки и копнеж. Но трябвало да изчака още две лета. Едва тогава гъсеничките изчезнали.
Щом чул от горския пазач, че гората е в безопасност, той тръгнал да дири Безпомощния. Но като стигнал до гъсталака, направил ужасно откритие. Не го бивало вече за лов, не можел да тича, не можел да души следите на врага си, а и нищо не виждал. През тия години на дълго чакане старостта се промъкнала тайно при него. Кар остарял, без да забележи. Не можел да прегризе дори врата на смок. Нямал сили да освободи приятеля си Сивушко от неговия враг.
Отмъщението
Един следобед Ака от Кебнекайзе и ятото й кацнаха на брега на едно езеро сред гората. Те бяха още в Колморден, но бяха напуснали Остерйотланд и сега се намираха в областта Йонокер в Сьормланд. Пролетта бе позакъсняла, както често се случва в планинските области, и езерото беше почти цялото покрито с лед, с изключение на една ивица вода около брега. Гъските веднага се втурнаха във водата да се къпят и да си търсят храна. Нилс Холгерсон, който сутринта си бе изгубил едната обувка, тръгна между елхите и брезите край езерото, за да потърси нещо, с което да я замести.
Докато намери подходящо парче кора, момчето доста се отдалечи, като се оглеждаше неспокойно, защото в гората не се чувствуваше много добре. „В равнината или край езерото е по-добре — казваше си то. — Там виждаш какво има насреща ти. Да беше букова гора, в нея поне земята е гола. А в тия брезови и борови гори, диви и изоставени, просто не може да се ходи. Ако беше моя, щях цялата да я изсека!“ Най-сетне то съгледа парче брезова кора и тъкмо когато го мереше на крака, чу зад гърба си шум. Обърна се и видя, че една змия бързо пълзи през храстите към него. Тя беше необикновено дълга и дебела, но момчето веднага съгледа двете бели петна отстрани на главата и остана спокойно на мястото си. „Това е смок — помисли си то. — Нищо няма да ми направи.“
Но следния миг змията така го блъсна в гърдите, че то се претърколи. После скочи на крака и бързо побягна, а змията се спусна подир него. Земята беше покрита с камъни и клони и момчето не можеше да тича бързо, тъй че змията го следваше по петите.