Сребърни реки

Най-сетне Бруенор и Риджис се приготвиха да си лягат. Все още бяха разгневени, но, спокойни, че най-сетне се намират на сигурно място, двамата позволиха на изтощението да ги завладее. Уолфгар застана до Дризт.

— Ще открием Митрал Хол — опита се да го успокои той, макар прекрасно да знаеше, че болката на приятеля му няма нищо общо с целта на тяхното пътешествие.

Дризт кимна, но не каза нищо.

— Боли те, задето те прогониха — продължи младият варварин. — Мислех, че вече си приел тази съдба. Защо този път бе различно?

Елфът все така мълчеше.

Уолфгар уважи желанието му да остане сам.

— Горе главата, Дризт До’Урден, благородни скиталецо и верни приятелю! — каза той и сложи ръка върху рамото му — И знай, че онези, които те познават, са готови да дадат живота си за теб!

После се обърна и го остави насаме със себе си. Дризт не отвърна нищо, макар че думите на младежа и неговата загриженост бяха сгрели сърцето му. Двамата отдавна вече се разбираха и без думи и докато се връщаше в лагера, Уолфгар се надяваше единствено, че бе успял поне малко да облекчи болката на приятеля си.

Звездите изгряха, а Дризт все така стоеше край водите на Раувин. Не се бе чувствал толкова уязвим от времето на първите си дни, прекарани на повърхността, и сега разочарованието пробуди старите съмнения, които си мислеше, че е решил преди много години, още преди да напусне Мензоберанзан. Как би могъл да се надява, че някога ще може да води нормален живот в света на Светлите елфи! В Десетте града, където неведнъж се бе случвало престъпници и убийци да се издигнат в обществото и да се радват на уважение и власт, едва понасяха присъствието му. В Дългата седловина, където предразсъдъците отстъпваха пред огромното любопитство на магьосниците, го възприемаха като някакъв природен феномен, сякаш бе експонат, който трябва да бъде разчленен и изследван най-внимателно. И макар че хората там не му мислеха злото, те не изпитваха никаква съпричастност или съчувствие към него, за тях той бе просто нещо чудновато и необикновено, което предизвикваше любопитството им.

А ето че и Градът на сребърната луна — град, основан на справедливостта и зачитането на личността, където приемаха представители на всички раси, стига да идваха с добри намерения — току-що бе затръшнал вратите си пред лицето му. Представители на всички раси, както изглеждаше, с изключение на Мрачните елфи.

Никога досега неизбежността на изгнаническия живот — единственият, който щеше да познае на повърхността — не се бе изправяла така заплашително пред него. В целите Забравени царства нямаше град, дори и най-малкото селце, който да го приюти. Единственото място, в което можеше да живее — не приет и обичан, а просто изтърпяван — бяха най-затънтените и отдалечени земи на Царствата, местата, където цивилизацията отстъпваше пред пустошта и дивите нрави. Липсата на какъвто и да било избор и най-вече на надежда, че по-късно нещо би могло да се промени, го ужаси.