Войната на завоевателите
- Автор: Зан Тимъти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на завоевателите». Краткое содержание книги:
— Нямате избор, полковник.
Полковник Пембъртън кимна към пистолета.
— Нима очаквате от мен да повярвам, че възнамерявате да го използвате?
Командир Кавана се засмя. За разлика от предишната му усмивка, в тази имаше известна доза добронамереност.
— Разбира се, че очаквам. Аз съм човек, притиснат до стената.
— Разбирам. — Все още не долавях следи от страх в гласа й. — Искате да кажете, че след като съм заплашена физически, имам оправдание да се откажа от наблюдението върху вас и да ви позволя да излетите?
— Нещо подобно. Макс, какво става с помпите?
— Остава около една минута, командире.
— Точно колкото е необходимо на полковник Пембъртън да напусна кораба. Довиждане, полковник.
Нова серия от чувства пробяга по лицето на полковник Пембъртън. След 1.44 секунди тя се обърна и тръгна към вратата на контролната зала. Там спря за 0.61 секунди и погледна командир Кавана.
— Командире, ще ви призная, че се възхищавам на вашата семейна привързаност. Дори нещо повече — ако не знаех, че сте готов да рискувате кариерата си заради сестра си, щях да си помисля, че са ви програмирали зхиррзхианците. Неофициално: желая ви успех, официално — предполагам, че ще ви видя на трибунала.
Командир Кавана й отдаде чест.
— Надявам се, полковник.
Полковник Пембъртън напусна залата. Командир Кавана прибра пистолета под куртката си.
— Дръж я под око, Макс. Увери се, че напуска кораба, и внимавай да не направи някоя поразия по пътя.
И без това продължавах да следя движението на полковник Пембъртън.
— Слушам, командире.
Командир Кавана седна в пилотското кресло и си закопча коланите.
— Командире, склонен съм да се съглася с полковника. Поемате неразумен риск. Един разузнавателен кораб от Едо би могъл да прехвърли информацията чрез лазерна връзка до миротворците на Доркас.
— Само дето не вярвам, че на Едо ще го направят. Освен това, дори ако методът на Уилямс се окаже неподходящ, ти разполагаш с достатъчно гориво, от каквото те се нуждаят отчаяно. Дори само това си заслужава риска.
— Разбирам. — Полковник Пембъртън вече беше на приземното ниво.
— Къде е полковник Пембъртън?
— Току-що излезе от клетката на асансьора и се отдалечава от кораба.
— Нека се отдалечи на седемдесет метра — не искам да пострада. Нито някой друг.
Огледах района с външните камери, но не засякох ничие присъствие.
— Давате си сметка, предполагам, за доста голямата вероятност Мелинда Кавана да не е преживяла зхиррзхианската атака?
Лицето на командир Кавана се изопна.
— Макс, зная го и без да ми го казваш. Но тя и Арик ме измъкнаха оттук. Длъжен съм да опитам.
— Но какво може да е намислил Арик?
— О, стига, Макс. Защо мислиш, че двамата с татко са изчезнали?
Отделих 0.05 секунди за този въпрос, но не можах да стигна до някакво логически значимо заключение.
— Да не искате да кажете, че те също може да са на Доркас?
— А къде другаде, след като Мелинда е в опасност?
— Предполагам, че този въпрос е реторичен. Но въпреки това няма солидни доказателства, че са постъпили така.
— Макс, познавам добре семейството си. Те ме измъкнаха от лапите на зхиррзхианците, сега сигурно се опитват да направят същото и с Мелинда. Готов съм да се обзаложа на пенсията си, че са там.
— Не се обзалагам, командире. А и ако попаднете под трибунал, ще изгубите право на пенсия.
— А казват, че полуразумните компютри нямали чувство за хумор — подсмихна се командир Кавана. — Пембъртън отдалечи ли се достатъчно?
Полковник Пембъртън беше на 82.74 метра от танкера.
— Да.
— Да потегляме тогава. — Семейството ми ме очаква.“
(обратно)Човекът на име Доктор-Каван-а се върна отново в металната стая чак след като бяха изминали приблизително две пълни завъртания.
— Пак дойдохте — отбеляза Прр’т-зевисти; произнасяше човешките думи внимателно. — Аз бях започнала безпокои.
— Аз също съм малко обезпокоена — рече Доктор-Каван-а, след като затвори вратата.
В продължение на няколко удара Прр’т-зевисти изучава лицето й. Лице на другоземец, с неясни и неразгадаеми чувства.
— Нямало ви дълго време — рече той, без да сваля очи от лицето й. — Да не случило нещо?
— Моят командир смята, че ме лъжете. Съмнява се, че имате връзка с вашия командир.
Прр’т-зевисти я погледна изненадано.
— Но аз не ви лъже — възрази той. — Защо вашият командир смята така?
— Защото вашият командир атакува едно място, за което не би трябвало да знае.
— И защо не би трябвало да знае? — попита Прр’т-зевисти. — Да не скрито от старейшините?