Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Все п-пак не разбирам… Дори ако Благолепов не е сънувал съмнителните си пътници в опиумен сън, заслужава ли си да се паникьосваме толкова? Те са въоръжени само с хладно оръжие. Ако имаха револвери или карабини, едва ли щяха да мъкнат със себе си тия средновековни мечове. Нима подобни субекти могат да представляват опасност за най-влиятелния японски политик?
— Ах, Ераст Петрович, мигар си мислите, че сацумците не са запознати с огнестрелното оръжие или не биха могли да съберат пари за два-три револвера? Че само нощната им разходка с катера сигурно струва по-скъпо от втора ръка „Смит енд Уесън“. Друга е работата. В Япония се смята за неприлично да убиваш врага с куршум — това според разбиранията им е страхливо. Заклетия враг, и то такъв прочут като Окубо, трябва непременно да съсечеш с меч, в краен случай да го заколиш с кинжал. Освен това вие не си представяте какво може катаната, японският меч, в ръцете на истински майстор. Европейците не са го и сънували — консулът сне от лакираната поставка по-дългата сабя и внимателно, без да я вади от ножницата, я залюля с лявата ръка.
— Естествено, не владея фехтовката с катана, на това човек се учи от детските години. И е препоръчително да го учи по японски, тоест да посвети целия си живот на изучавания предмет. Но вземам уроци по бато-джуцу от един старец.
— Уроци по какво?
— По бато-джуцу, това е изкуството да вадиш меча от ножницата.
Ераст Петрович, без да иска, се разсмя.
— Само да го вадиш? Като истинските дуелисти по времето на Шарл Девети — юнашки тръскаш шпагата и ножницата сама отхвърча?
— Не е до юнашкото тръскане. Добре ли владеете револвера?
— Справям се.
— И сте сигурен, естествено, че ако разполагате с револвер, без проблем ще се справите с човек, който е въоръжен само с меч?
— Естествено.
— Чудесно, чудесно — промърка Всеволод Виталиевич и извади от чекмеджето револвер. — Познат ли ви е тоя агрегат? Това е колт.
— Познат ми е, разбира се. Но ми се намира нещо по-добро.
Фандорин бръкна под пеша на редингота си и извади от тайния кобур малък плосък револвер. Беше толкова сполучливо скрит, че дори пазачите в „Ракуен“ не бяха го напипали.
— Това е херщал-агент със седем заряда. Правят ги по поръчка.
— Красива джунджурийка — одобри консулът. — Приберете го. А сега — можете ли да го извадите много-много бързо?
Ераст Петрович светкавично изхвърли напред ръка и насочи револвера право в челото на началника.
— Превъзходно! Предлагам ви една малка игра. При командата „три!“ вие вадите вашия херщал, а аз — катаната, и ще видим кой кого.
Титулярният съветник се усмихна снизходително, прибра револвера в кобура и скръсти ръце на гърдите, за да даде предимство на съперника, но Доронин го надмина — вдигна дясната си ръка високо над главата.
Изкомандва:
— Едно… Две… Три!
Не беше възможно да се проследи движението на консула. Ераст Петрович видя само блестяща дъга, която се превърна в острие, застинало неподвижно още преди младежът да успее да вдигне ръката си с револвера.
— Невероятно! — възкликна той. — Но все пак не е достатъчно да се извади сабята, трябва и да се преодолее разстоянието помежду ни. През това време аз щях и да се прицеля, и да натисна спусъка.
— Прав сте. Но все пак предупредих, че съм се научил само да вадя меча. Уверявам ви, че моят учител по фехтовка би ви съсякъл на две, преди да натиснете спусъка.
Ераст Петрович не влезе в спор, показаното го бе впечатлило достатъчно.
— А да знаете нещо за изкуството на Забавената Смърт? — попита той предпазливо. — Мисля, че се нарича дим мак.
И той преразказа чутото от доктор Туигс.
— Никога не съм чувал нищо подобно — сви рамене Доронин, любувайки се на светлинните отблясъци по острието на сабята. — Според мен това са измислици от същия жанр, от който са и фантастичните истории за нинджите.
— За кого?
— През средните векове е имало специални кланове на шпиони и наемни убийци, наричали са се нинджи. Японците обожават да разтягат за тях врели-некипели с мистичен оттенък.
— Добре, но ако предположим, че тоя китайски дим мак съществува наистина — продължи да разпитва Фандорин, — може ли сацумските самураи да го владеят?
— Дявол знае. Теоретично погледнато, не е изключено. Сацума е страна на мореплаватели, техните кораби пътуват из цяла Югоизточна Азия. Освен това оттам е хвърлей място до остров Рюкю, където отдавна процъфтява изкуството да се убива с голи ръце… Толкова по-сериозни мерки трябва да вземем. Ако тримата пътници на Благолепов не са просто луди глави, а майстори на тайните дела, опасността е още по-сериозна. А тия тримцата не ми приличат на малоумни фанатици. За какво им е да плават през залива до Токио, че дори и с предпазни мерки — сигурно нарочно са наели чужденец, смятали са, че той няма да разбере тяхното наречие, пък и едва ли е толкова вътре в японските проблеми. Платили са му щедро, дали са му аванс за следващото пътуване. Сериозни господа. Смятате, че те са убили Благолепов, защото е дрънкал прекалено много и е смятал да отиде в полицията?