Диамантената колесница

— Не се притеснявайте, тя не знае нито дума руски. Не я уча.

— Защо?

— Откъде-накъде? — направи лека гримаса Доронин. — За да сключи след мен договор с някой моряк? Нашите нахимовци60 пей дават за „мадамка“, която поне малко отбира от руски.

— Че това засяга ли ви? — сухо отбеляза титулярният съветник. — В края на краищата тя ще трябва някак да живее и след края на тая ваша любов по договор.

Всеволод Виталиевич се ядоса:

— Аз ще се погрижа за бъдещето й. Недейте да ме изкарвате някакво чудовище! Разбирам вашата ирония, сам си я изпросих, не трябваше да се пъча толкова цинично. Ако искате да знаете, аз уважавам тая дама и я обичам. И тя ми отвръща със същото извън всякакви договори, да, драги ми господине!

— Тогава се оженете като хората. Какво ви пречи?

Огънят, блеснал в очите на Доронин, угасна.

— Шегувате ли се? Законен брак с японска конкубина? Ще ме напъдят от служба за поругаване достойнството на руския дипломат. И тогава какво? В Русия ли предлагате да я заведа? Та нашият климат и нашите нрави ще я довършат за броени месеци. Ще я зяпат като някоя маймунка. Или да остана тук? Цивилизованото европейско общество ще ме отхвърли. Е, не — в един ярем е невъзможно да впрегнеш и сърна, и кон61… Всичко и без това е отлично. Обаяши нито иска, нито очаква от мен нещо повече — Всеволод Виталиевич чак се изчерви, понеже разговорът навлизаше все по-дълбоко в сферата на частното.

Но на Фандорин, който се чувстваш обиден заради дамата, и това му се видя малко.

— Ами ако се роди дете? — възкликна той. — И за него ли ще се „погрижите“? Ще се откупите, с други думи?

— Не мога да имам деца — ухили се Доронин. — Казвам го без каквото и да е притеснение, понеже няма нищо общо с половото безсилие. Тъкмо наопаки. — Злъчната му усмивка стана още по-широка. — На младини много си падах, както се казва, по тънката част, и си докарах лошата болест. Излекувах се криво-ляво, но вероятността да добия потомство е почти нулева, такава е присъдата на медицината. Затова всъщност не се обвързах в законен брак с някоя благонравна девица родно производство. Не желаех да разочаровам майчиния инстинкт, драги.

Обаяши, изглежда, долови, че разговорът отива в неприятна посока. Тя се поклони още веднъж и излезе също толкова безшумно, както се бе появила. Подносът с чая остана на масата.

— Хайде стига толкова — прекъсна разговора консулът. — Нещо много по руски я подкарахме двамата с вас. За подобни задушевни разговори трябва или да сме много стари приятели, или да сме изпили големи количества, а пък ние едва се познаваме и сме абсолютно трезви. Затова най-добре ще е да се върнем към задълженията си. — Всеволод Виталиевич доби подчертано делови вид и започна да подвива пръсти: — Първо, трябва да разкажем всичко това на капитан-лейтенант Бухарцев, бях ви говорил за него. Второ, да напишем донесение до негово превъзходителство. Трето, ако Окубо пристигне на бала, да го предупредим за опасността…