Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Тя леко се нацупи.
— За твоята господарка ли се тревожиш? Тя никога няма да разбере. И аз няма да кажа на моя. Знам, че ние не бива да…
— Не е това — каза той. — Просто…
— Ами тогава?
— Не — трябва да свърша нещо днес… нещо важно. — Опита се да откъсне очи от нейните; не можеше да се концентрира, това бе проблемът, а сърцето му биеше прекалено шумно, за да може да чуе паметта си. От нея се носеше и възхитителен аромат, не беше стандартният сух дезодорант от самодивско дърво, а един много по-ориенталски и благоуханен парфюм. Беше много хубав, но малко тръпчив. Ароматът на нейната близост го смущаваше.
— Какво е това нещо? — попита тя. — Може би мога да ти помогна с него.
— Ъмм, ще ходя някъде… В Прага…
Тя се приближи още.
— Така ли? За какво?
— Да разследвам… ъъъ… — Той примигна, тръсна глава. Нещо не беше наред.
— Ще ти кажа какво — рече тя, — можем да седнем заедно и хубаво да си поприказваме. Можеш да ми кажеш всичките си планове.
— Предполагам…
— Имам прекрасно дълго канапе.
— Така ли?
— Можем да се настаним там двамата, да пием охладен шербет и ти можеш да ми разкажеш всичко за този твой демон, който призоваваш, този Бартимеус. Ще бъда толкова впечатлена.
В момента на изричането на името, в съзнанието му прозвуча една предупредителна нотка, прорязвайки дълбокото му опиянение. Откъде бе научила името на Бартимеус? Можеше да е единствено от Дювал, нейния господар, който го бе научил същата тази сутрин в залата за призоваване. А Дювал — Дювал не му беше приятел. Той би искал да попречи на всичко, което Натаниел правеше, дори и на пътуването му до Прага… Той се взря в Джейн Фарар с нарастващо подозрение. Осъзнаването го заля и за пръв път забеляза сензорната паяжина да издава тъпо пулсиране в ухото му, предупреждавайки го за наличието на фина магия над личността му. Омагьосване или може би обаяние… Дори само като си го помисли, блясъкът на косата й сякаш леко избледня, искрите в очите й припламнаха и се замъглиха.
— Аз — аз съжалявам, госпожице Фарар — рече той дрезгаво. — Поканата ви е много любезна, но трябва да откажа. Моля, предайте почитанията ми на господаря си.
Тя го изгледа мълчаливо, погледът на наивно възхищение светкавично се смени с безкрайно презрение. Секунда по-късно познатата, премерена студенина се беше върнала на лицето на Джейн Фарар. Тя се усмихна.
— Ще се радва да ги получи.
Натаниел се поклони леко и я остави. Когато погледна назад от другия край на фоайето, тя вече беше изчезнала.
Все още бе малко дезориентиран от срещата пет минути по-рано, когато излезе от асансьора на третия етаж в министерството, прекоси един широк, кънтящ коридор и стигна до вратата „Втори секретар“. Той оправи маншетите си, поуспокои се за секунда, почука и влезе.
Стаята имаше висок таван и дъбова ламперия; светлината нахлуваше вътре през елегантно заострени прозорци, гледащи към натовареното движение на Уайтхол. Стаята бе заета главно от три огромни дървени маси, чиито повърхности бяха инкрустирани с ленти от зелена кожа на точици. Върху тях имаше дузина разгънати карти от най-разнообразни размери: някои от примитивна хартия, други от древен нацепен пергамент и всичките бяха внимателно забодени за кожената повърхност на масата. Един дребен, плешив мъж, вторият секретар на Форин офис, бе изгърбен над една такава карта и проследяваше някаква подробност с пръста си. Той вдигна поглед и кимна приветливо.
— Мандрейк. Добре. Джесика каза, че ще минеш. Влизай. Приготвил съм ти картите на Прага.
Натаниел прекоси стаята и застана до секретаря, чиято дребна фигура едва стигаше нивото на рамото му. Кожата на човека беше жълтеникавокафява и изглеждаше суха и прашна. Той забучи пръст в картата.
— Ето, това е Прага: сравнително нова карта, както виждаш — виждат се окопите, оставени от нашите войски през Великата война. Приемам, че принципно си запознат с града.
— Да, сър. — Будният мозък на Натаниел бързо попи съответната информация. — Районът на замъка е на западния бряг на река Вълтава, а Старият град — на източния. Старият магьоснически квартал беше близо до замъка, нали така, сър?
— Точно така. — Пръстът се премести. — Ето тук, обгърнал хълма. Златната алея, където са били базирани повечето алхимици и магьосници на императора — докато не навлезли момчетата на Гладстон, естествено. Понастоящем магьосниците, които чехите имат, са разположени извън центъра на града, в предградията, така че само малка част, ако изобщо можем да говорим за някаква магия, е съсредоточена в близост до замъка. Вярвам, че всичко там е запуснато. Другият стар магьоснически център — пръстът се премести на изток през реката — е това гето тук. Точно тук Лоу е създал първите големи по времето на Рудолф. Други като него са продължили практиката в района до миналия век, затова смятам, че точно тук, а не някъде другаде ще се пазят съответните знания. — Той вдигна поглед към Натаниел. — Осъзнаваш, че това е глупава мисия, нали Мандрейк? Ако през цялото това време са имали възможността да създават големи, защо не са го правили? Както е известно, разгромявали сме ги в битки достатъчно често. Не, аз лично не го разбирам.