Последният довод на кралете [bg]

— Отворете в името на Негово високопреосвещенство!

Лицето му се изкриви от внезапния спазъм в гърба, докато се измъкваше от стола. Започна бързо да събира на купчинка скъпоценните камъни. Безценни, искрящи, цели шепи от тях. На челото му изби пот.

Ами ако архилекторът разбере за малкото ми съкровище?

Разхили се почти на глас, докато сграбчваше кожения калъф. Щях да ви кажа за това, наистина, но все не намирах удобен момент. Пък и става дума за скромна сума, колко да е — един кралски откуп. Треперещите му в бързината пръсти изпуснаха един от камъните, той отхвърча настрани и изтрака остро на пода.

Разнесе се ново чукане, този път по-силно и тежката брава направо се разтресе.

— Отваряй!

— Ей сега! — Глокта се смъкна с мъка на колене и застана на четири крака. Вратът му изгаряше от болка. Видя го — беше от плоските зелени. Лежеше на дъските и блестеше ярко на светлината на свещта.

Пипнах те, малък негоднико! Грабна го, вкопчи се в ръба на масата и се изправи. Прегъна кожения калъф, веднъж, два пъти. Няма време да го крия. Пъхна го в пазвата на ризата си и усети как пада до колана му. Стисна бастуна и закуца към вратата, като едновременно с това избърса потта от челото и пооправи дрехите си.

— Идвам! Няма нужда да…

Четиримата огромни практици нахлуха покрай него в жилището и почти го събориха на пода. Отвън в коридора, с навъсена физиономия, стоеше архилектор Сълт, а зад гърба му стояха още двама практици. Глокта чу тежките стъпки на четиримата, които отваряха шумно врата след врата, килер след килер. Не ми обръщайте внимание, господа, чувствайте се като у дома си. След малко практиците се върнаха на вратата.

— Празно — изръмжа един иззад черната си маска.

— Хм — изсумтя презрително Сълт, прекрачи прага и се огледа с нескрито отвращение. Очевидно новото ми жилище е точно толкова впечатляващо, колкото и старото. Шестимата практици заеха позиции покрай стените на трапезарията, скръстиха ръце на гърдите си и зачакаха. Прекалено много здравеняци, за да държат под око недъгав дребосък като мен.

Сълт закрачи напред-назад из стаята и обувките му зачаткаха по дъските с такава сила, сякаш искаше да им причини болка. Сините очи заплашваха да изхвръкнат от изкривеното му от ярост лице. Не е нужно да си голям познавач на човешката природа, за да се досетиш, че не е доволен. Дали случайно някоя от мръсните ми тайни не е достигнала до знанието му? Някоя от малките ми прояви на неподчинение може би? Единият ръб на кожения калъф убиваше леко в ребрата му. Или става дума за онази дреболия с огромната сума, с която ме купи една крайно подозрителна банка?