Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Ззъмимее! — Задави се. Усука халата на майка си, вкопчвайки се в нея и малко остана да я повали върху себе си. Ала поне можеше да се задържи за нещо сега. — Не ддавваддамзземат! — беззвучно прошепна той и майка му го успокои, че няма да позволи. Каза му, че ще заключи вратите.
Сети се за Джерард, Джерард продължаваше да работи срещу него и щеше да продължава винаги. Не само той, а и цяла армия от хора щяха да проверяват, да надничат, да идват, да тракат по пишещи машини, да сноват насам-натам с нови данни, този път от Санта Фе, и някой ден Джерард успешно щеше да ги съпостави. Някой ден като днес сутринта Джерард би могъл да влезе и да го намери в това състояние, да го попита и той щеше да си признае от игла до конец. Беше убил човек. А убиеца винаги го убиваха. Навярно не би могъл да издържи. Впери поглед в металната пластинка в средата на тавана. Заприлича му на кръглата хромова запушалка в умивалника ма бабината му къща в Лос Анжелес. Защо се сети за това?
Неочаквано иглата жестоко се заби под кожата му и това го свести.
Младият припрян лекар разговаряше с майка му в ъгъла на затъмнената стая. Ала сега Бруно се чувствуваше по-добре. Сега нямаше да го отведат. Вече беше добре. Само дето се бе паникьосал. Предпазливо надзърна под чаршафа и видя как пръстите му помръднаха. „Гай“, прошепна той. Все още чувствуваше езика си удебелен, ала можеше да говори. В този миг лекарят си тръгна.
— Мамче, не ми се ходи в Европа! — монотонно издума той, когато тя се върна.
— Добре, миличък, няма да ходим. — Приседна кротко отстрани на леглото му и веднага му стана по-добре.
— Лекарят не каза, че не мога да замина, нали? — Сякаш, стига да поискаше, нямаше да замине! От какво се страхуваше? Дори не от друга подобна атака! Докосна подплънката на халата й, ала се сети за Рътледж Оувърбек и предстоящата вечеря и отпусна ръка. Сигурен бе, че е любовник на майка му. Тя твърде често го посещаваше в студиото му в Силвър Спрингс и оставаше там дълго. Не искаше да си го признае, ала защо не, след като ставаше под носа му? Тази връзка й бе първата, освен това баща му беше покойник, ала защо трябваше да се лепне за такава мижитурка? При спуснати щори очите й изглеждала по-тъмни. Видът й бе все така съсипан, както в дните след смъртта ма баща му. Изведнъж Бруно си даде сметка, че щеше да си остане такава — никога вече нямаше да бъде млада както той я харесваше. — Не гледай толкова тъжно, мамче.
— Миличък, ще ми обещаеш ли да намалиш пиенето? Лекарят каза, че това е началото на края. Случилото се тази сутрин бе предупреждение, не ти ли е ясно? Предупреждение на съдбата. — Облиза устни и внезапната мекота на изчервената, очертана долна устна, толкова близо до него, го разтърси.
Здраво стисна клепачи. Ако обещаеше, щеше да излъже.
— Дявол да го вземе, дали не беше делириум тременс? Никога ме ми се е случвало.
— Това обаче е по-лошо. Разговарях с лекаря. Каза, че разрушава нервната ти тъкан и може да те убие. Нима това не те плаши?
— Да, мамче.
— Обещай ми! — Тя видя как клепачите му потрепнаха и отново се затворила и го чу, че въздиша. Мина й през ума, че трагедията не бе започнала тази сутрин, а преди години, когато за първи път бе пил самичък. Трагедията не беше дори в това, че е започнал да пие сам, защото пиенето му бе не първото, а последното убежище. Още преди това за него всичко бе отишло по дяволите — и с нея, и със Сам, с приятелите му, с надеждите му, а и с интересите му. Колкото и да се напрягаше, не можеше да се сети защо и къде би могло да е началото; та нали винаги му угаждаха — и тя, и Сам всякак се стараеха да го насърчават във всичко, дори и в най-дребните му увлечения. Ако само можеше да се сети в кое кътче на миналото бе започнало… Стана от мястото си — сега тя имаше нужда да пийне.
Бруно колебливо отвори очи. Сънят блажено го оборваше. Видя себе си насред стаята, сякаш се гледаше на екран. Бе облечен в ръждивокафявия костюм. На острова в Меткалф. Видя как по-младото му стройно тяло се изви към Мириам и я повали на земята — малкото кратки мигове, отделени от времето преди и след това. Чувствуваше, че в тези мигове се бе движил устремно, бе мислил устремно и дръзко и никога вече нямаше да настъпи такъв период в живота му. Гай му бе разправил онзи ден в лодката, че е имал такова усещане, докато е строил „Палмира“. Бруно беше щастлив, че разликите по време между тези незабравими в живота и на двамата мигове бяха толкова минимални. Сегиз-тогиз му се струваше, че може да умре без съжаление, защото какво друго би могъл да направи, което да се сравни с нощта в Меткалф? Нима всичко останало не би било несравнимо по-дребно? Понякога, както в този момент, му се струваше, че силите му чезнат, а нещо друго — навярно любопитството му — постепенно гасне. Ала това не го интересуваше, защото вече се чувствуваше извънредно помъдрял и извънредно доволен. А до вчера искаше да обикаля света! И защо? Да каже, че го е обиколил. На кого? Предния месец бе писал на Уилям Бийб, че желае да го спуснат в новата супербатисфера, която изпробваха отначало без човек. Защо? Всичко беше глупаво в сравнение с онази нощ в Меткалф. Всеки друг от познатите му беше глупав в сравнение с Гай. И най-глупавото от всичко — да си въобрази, че е искал да види европейките! Навярно се беше озлобил покрай пачаврите на Капитана — е, и какво от това? Толкова много хора смятат, че сексът се надценява. Психолозите твърдят, че никоя любов не е вечна. Но за Гай и Ан не бива да говори така. Нещо му подсказваше, че тяхната любов може да се окаже вечна, макар да не можеше да обясни защо. Гай беше толкова привързан, че беше сляп и глух за света — но не беше само това. Не беше и това, че вече имаше достатъчно пари. Беше нещо невидимо, за което още не се бе сетил. От време на време имаше чувството, че още малко, и ще се сети.