Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
На вратата се почука, показа се Хърбърт.
— Добро утро, госпожо. Добро утро, сър — рече той, без да ги гледа.
Бруно навъсено огледа безшумните му лъснати обувки с вирнати носове, без да сваля ръка от брадичката си. Напоследък наглостта на Хърбърт ставаше нетърпима! Джерард му бе създал самочувствието, че той е ключовата фигура в случая, само да можеха да се доберат до истинския виновник. Всички го хвалеха за храбростта, с която бе гонил убиеца. Освен това баща му му беше оставил двадесет хиляди в завещанието си. Стига да искаше, Хърбърт би могъл да си поотпочине!
— Госпожата знае ли колко души ще дойдат на вечеря — шест или седем?
Докато Хърбърт говореше, Бруно погледна острата му розова брадичка и си представи как Гай го е фраснал и го е повалил в безсъзнание.
— О, вярно, Хърбърт, още не съм се обадила, но смятам, че ще бъдат седем.
— Много добре, госпожо.
И Рътледж Оувърбек младши предварително знаеше, че в крайна сметка майка му ще го покани, макар да се преструваше, че се колебае, понеже гостите ставаха нечетен брой. Рътледж Оувърбек беше или се правеше на лудо влюбен в майка му. На Бруно му се прииска да й съобщи, че цели шест седмици Хърбърт не му беше дал дрехите за гладене, ала така му се гадеше, че не можеше да отвори уста.
— Да ти кажа, умирам да видя Австралия — рече тя, докато отхапваше от препечената филийка. Беше подпряла една карта на света до каната с кафе.
Седалището му определено започваше да изтръпва. Изправи се.
— Мамче, на мен не ми се тръгва кой знае колко.
Тя се намръщи загрижено, което още повече го уплаши, защото му стана ясно, че изобщо не би могла да му помогне.
— Какво има, миличък? Какво искаш?
Той припряно излезе, усещайки, че може би ще трябва да повърне. В банята му причерня. Излезе, олюлявайки се, и изпусна все още неотворената бутилка уиски върху леглото си.
— Чарли? Какво има?
— Искам да легна. — Строполи се на леглото, ала не му стана по-добре. Даде знак на майка си да се дръпне, за да може да се изправи, ала щом седна, отново му се прииска да легне, затова стана прав.
— Имам чувството, че умирам!
— Легни си, миличък. Да кажа ли да… донесат горещ чай?
Бруно раздра халата, после горнището на пижамата. Задушаваше се. С мъка си поемаше дъх. Наистина се чувствуваше така, сякаш умира.
Тя побърза да му донесе мокър компрес.
— Какво ти е, от стомаха ли?
— Всичко. — Той изрита чехлите. Тръгна да отваря прозореца, ала той бе отворен. Целият се обля в пот. — Мамче, може би умирам. Умирам ли според теб?
— Ще ти донеса да пийнеш!
— Не, викни доктор! — изпищя той. — И ми донеси да пийна! — Издърпа безсилно връвта на долнището и то се свлече. Какво му ставаше? Не беше само треперенето. Нямаше сили дори да трепери. Дори ръцете му бяха изтръпнали и слаби. Вдигна длани. Пръстите му се бяха изкривили навътре. Не можеше да ги разтвори. — Мамче, нещо става с ръцете ми! Виж, гледай, какво става, какво става?
— Изпий това!
Чу как бутилката дрънчеше по ръба на чашата. Не можеше да изчака. Затича по коридора, прегърбен от ужас, вперил поглед в безводните си изкривени ръце. Двата средни пръста на ръцете му. Бяха закривени към дланите, почти ги докосваха.
— Миличък, облечи си халата! — прошепна тя.
— Викни доктор! — Халат! Да му говори за халат! Какво значение имаше, дори да беше съвсем гол? — Мамче, не им давай да ме отведат! — Той се вкопчи в нея както стоеше до телефона. — Заключи всички врати! Знаеш ли какво правят? — Говореше припряно и поверително, защото продължаваше да се вдървява и вече знаеше какво му е. Превръщаше се в пациент! Щеше да бъде такъв през целия си живот! — Знаеш ли какво правят, мамче, слагат те в усмирителна риза и не ти дават нито капка, а това ще ме свърши!
— Доктор Пакър? Мисис Бруно се обажда. Бихте ли ни препоръчали някой лекар наблизо?
Бруно изписка. Как щеше да се добере този лекар до тяхната дълбока провинция?
— Трябба… — Остана с отворена уста. Не можеше да говори, не можеше да си превърти езика. Бяха се втвърдили гласните му струни! — Ааааах! — Измушна се изпод халата, който майка му се мъчеше да му метне отгоре. Нека Хърбърт да стои зяпнал насреща му, щом иска!
— Чарлс!
С обезумели ръце посочи устата си. Изтърча към огледалото на гардероба. Лицето му бе побеляло, сплеснато около устата, сякаш някой го бе фраснал с дъска, зъбите му се бяха оголили. А ръцете му! Вече нямаше да може да държи чаша, нито да запали цигара. Нямаше да може да кара кола. Даже нямаше да може сам да отиде до тоалетната.
— Изпий това!
Да, алкохол, алкохол. Опита се да го поеме с вкочанените си устни. Изгори лицето му и потече по гърдите. Даде знак да му налеят още. Насили се да й напомни да заключи вратите. О, божичко, ако му минеше, цял живот щеше да е благодарен! Остави се Хърбърт и майка му да го избутат върху леглото.