Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Но нима не разбираш, че не можеш да им откажеш? — изпика той. — Ако не се появиш след цялото това разгласяване, това ще подкрепи слуховете, ще се равнява на открито заявяване ма нелоялност!
— Капанът няма да проработи, Джим.
— Какъв капан?
— Онзи, който винаги залагаш.
— Не знам за какво говориш!
— Напротив, знаеш. Знаел си — всички сте знаели, — че ще откажа. Така че си ме бутнал в публичен капан, където моят отказ ще се превърне в твърде неудобен скандал за теб, по-неудобен, отколкото си мислиш, че ще посмея да причиня. Разчитал си да спася достойнството ви и вратовете, които сте заложили. Няма да ги спася.
— Но аз обещах!
— Аз не съм.
— Не можем да им откажем! Не разбираш ли, че са ни притиснали в ъгъла? Че ни държат за гърлото? Не разбираш ли какво могат да ни причинят чрез железопътния фонд или чрез Комисията по унификация, или чрез мораториум върху облигациите ни?
— Знаех го още преди две години.
Той трепереше — в страха му имаше нещо безформено, отчаяно, почти суеверно, непропорционално на опасността, за която беше споменал. Тя почувства изведнъж увереността, че то идва от място, по-дълбоко от страха от бюрократични репресии, че тези репресии бяха единственото му въплъщение, което можеше да си позволи да познава, успокояващо въплъщение, което приличаше на рационално и криеше истинския му мотив. Беше сигурна, че не паниката в страната искаше да овладее, а собствената си, че той, Чик Морисън, Уесли Мауч и всички останали от крадливата им банда имаха нужда от нейното одобрение, не за да успокоят жертвите си, а за да успокоят самите себе си, въпреки че уж разумната и практична идея да заблудят жертвите си беше единственото название, което признаваха за мотивите в истеричната си настойчивост. С благоговейно презрение — благоговейно заради размера на това, което виждаше — тя се запита до какъв вътрешен разпад трябва да са стигнали тези хора, за да стигнат до такова ниво на самоизмама, че да търсят изтръгнатото съгласие на несклонна да съдейства жертва като морална санкция — тези, които си мислеха, че просто мамят света.
— Нямаме избор! — викна той. — Никой няма избор!
— Махай се оттук — каза тя съвсем тихо и спокойно. Нещо в тона на гласа й резонира с нотката на непризнатото у него, сякаш, без да го признава словесно, той знаеше какво знае тя, за да произведе такъв звук. Излезе.
Дагни погледна Еди — той изглеждаше като човек, който се бори с поредния пристъп на погнуса, с която се учеше да се справя като с хронично състояние. След миг той попита:
— Дагни, какво стана с Куентин Даниълс? Летеше след него, нали?
— Да — каза тя. — Той замина.
— При разрушителя ли?
Думата й подейства като физически удар. Това беше първият допир на външния свят до лъчистото присъствие, което беше пазила в себе си цял ден — като мълчаливо, неизменно, лично видение, което не можеше да се повлияе от нищо наоколо, видение, за което не искаше да мисли, а само да го чувства като източник на сила. Разрушител — това беше името на видението тук, в техния свят.
— Да — вцепенено и с усилие каза тя, — при разрушителя.
После хвана здраво ръба на бюрото, за да подкрепи позата и целта си, и каза с горчив намек за усмивка:
— Е, Еди, да видим какво могат да направят две непрактични личности като теб и мен за предотвратяването на влаковите катастрофи.
Два часа по-късно, когато вече беше сама в кабинета си, наведена над много листове хартия, покрити само с цифри, но вълнуващи като филм, който й разказваше цялата история на компанията през последните четири седмици, интеркомът иззвъня и секретарката каза:
— Госпожа Риърдън иска да ви види, госпожице Тагарт.
— Господин Риърдън ли? — невярващо каза тя, неспособна да повярва което и да е от двете.
— Не. Госпожа Риърдън.
Тя изчака секунда, после каза:
— Поканете я да влезе.
Имаше нещо подчертано в поведението на Лилиан Риърдън, когато влезе и тръгна към бюрото й. Носеше ушит майсторски костюм, с голяма, ярка панделка, нехайно висяща от едната страна, като нотка на елегантен контраст, и малка шапка, наклонена под такъв ъгъл, който се смяташе за кокетен, защото изглеждаше забавен, лицето й беше донякъде твърде гладко, стъпките й — твърде бавни, и вървеше така, сякаш въртеше бедрата си.
— Как сте, госпожице Тагарт? — с мързелив, грациозен глас попита тя. Това бе салонен глас и изглеждаше точно толкова неуместен, колкото и панделката на костюма й в този кабинет. Дагни кимна сериозно. Лилиан се огледа, и погледът й беше също толкова развеселен, колкото и шапката й: поглед, който въплъщаваше развита до зрялост сигурност, че животът може да бъде единствено смехотворен.