Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Лиан се тръшна на един плосък камък. По лицето му бяха избили червени петна.
— Толкова прежаднях… — изграчи той. — Още колко ще вървим?
Каран му подаде манерката си и безмълвно посочи нагоре.
— Това пък какво означава? — заяде се той.
Каран го опари с поглед. И тя не знаеше откъде да намери сили, но поне не хленчеше непрекъснато.
— Щом изкачим хребета, ще видим прохода. Какво те е прихванало?
Лиан не отговори и стана. Скоро се добраха до билото. Заснежените планини се простираха като стена от запад на изток.
— Погледни, ето там е проходът. — Каран посочи някъде по средата.
Той не забелязваше място, откъдето да прекосят застрашителната преграда.
Тя пак протегна ръка.
— Ето го, на юг и малко на изток. Направо ще ти извади очите. — Лиан се оплака, че не вижда никакъв проход. — Не се нервирай толкова — сопна се Каран. — Достатъчно е да вървиш след мен.
Събудиха се рано на следващия ден и хапнаха малко сушени плодове и понамирисващо сирене, докато чакаха слънцето да се издигне над хоризонта, после тръгнаха. От глад и главоболие Лиан се цупеше, а Каран не можеше да сдържи гнева и тревогата си.
Към края на следобеда най-после стъпиха на най-високата точка от прохода. Пред тях се ширна цяло море от побелели върхове и сякаш бездънни урви. Лиан се втрещи, пусна раницата си на земята и се стовари върху нея като труп. Каран и от десетина крачки чуваше свиренето в гърдите му.
— Това пък що за място е? — попита той отпаднало. — Мислех си, че оттук ще видим Банадор.
— Де да беше така… — кисело се засмя Каран. — Всички тези чукари пред очите ти са областта Чолаз. До Банадор има още цяла седмица път. Трябва да спрем за отдих. Виж, там има заслон!
Заслонът беше кръгла каменна къщурка с тесен вход. Някога бе имало врата, но изгнилите й парчета лежаха пред входа. Вътре поне не им додяваше вятърът, но на Каран й беше неприятно затвореното пространство и седнаха отвън до стената да се нахранят. Само няколко проскубани храстчета наоколо можеха да им послужат за гориво.
Лиан беше толкова нещастен, че тя се уви в наметалото си и тръгна надолу по пътеката. Отдалечи се колкото да не вижда огъня, седна на един студен камък и се загледа в мъгливата нощ. Само лъчите на най-ярките звезди стигаха до земята. Каран си мислеше, че е загубила ясната си мисъл, откакто Лиан увеличи проблемите в живота й. Какво да направи? Дори оттук чуваше несекващата му кашлица.
Скоро студът стана непоносим и тя се върна при гаснещата жарава, за да се стопли. Намести се до Лиан, който се гърбеше, подпрял глава на ръцете си. Кашлицата го раздруса, той вдигна глава и Каран с ужас видя кръв по устата му.
— Откога си така?!
Огледа и очите му — биха яркочервени.
— От следобед. Толкова съм зле, че май ще се мре. Какво ми е?
Тя познаваше признаците.
— Планинска болест.
— Лекува ли се?
— Е, от нея може да се умре, но повечето хора се оправят. Единственият лек е да слезем от планината.
Той едва не се разплака.
— Не мога! — Каран се заблуди, че говори за спускането, но Лиан продължи: — Не мога. Трябва да напиша това сказание. Няма да умра!
— Няма да те оставя да умреш — обеща Каран. — Но несгодите ни са жестоки, дори ако беше здрав като камък. Нямаме храна да се върнем, нито пък да стигнем до Готрайм. Пъплихме като буболечки последните дни. Толкова ми се иска да съм у дома…
— Да не бях аз, щеше вече да си там…
Той пак се преви задавен и от слабост се свлече на земята. Каран му помогна да се вдигне и избърса с шепа сняг розовата пяна около устата му.
— Не можем да направим нищо, освен да продължим.
— Сега ли — в тъмното?
— Щом се развидели. Тук е най-високо, утре ще слизаме. Ще започне да ти олеква.
Надяваше се думите й да са истина, макар да знаеше колко упорита е болестта понякога.
— Къде да отидем? Има ли смисъл да се влачим, щом бездруго ще умрем от глад?
Тя не се колеба повече. Как да спазва забраната за споменаване на Шазмак, щом иначе не би го накарала да помръдне оттук?
— Има един град… Недостъпен е за чужди хора, но нямаме друга надежда. — Замълча. Той я гледаше неспокойно. — Град на аакимите. Е, голям е, макар и вече малцина да го обитават. Но все още си е твърдина. Малцина знаят за него, защото на аакимите не им е потребно почти нищо от външния свят. Рядко излизат от града, и то винаги потайно и предрешени.
— И аз знам това-онова за аакимите от Преданията — вметна Лиан, — но не съм чувал за такова място.